— Написал съм много книги.
И му казвам заглавието на книгата, в която споменавам историята на Бернадет и нейното видение.
— Значи ти си мъжът на журналистката?
— Ти си мъжът на Естер? — ококорва широко очи една просякиня, набиваща се на очи със зелената си шапка и яркочервеното си яке.
Не знам какво да отговоря.
— Защо тя не идва вече при нас? — пита друг. — Дано да не е загинала! Ходеше все на опасни места, колко пъти съм й повтарял да не го прави! Виж какво ми даде!
И той ми показва същото парче плат, изцапано с кръв: част от ризата на мъртвия войник.
— Не е загинала — отвръщам аз. — Учудвам се, че е идвала тук.
— Защо? Защото сме различни ли?
— Не ме разбра: изобщо нямам намерение да ви съдя. Изненадан съм, но се радвам да го науча.
Ала водката, с която прогонваме студа, започва да ни действа.
— Говориш с нас иронично — казва един дългокос, отдавна небръснат здравеняк. — Махай се, след като смяташ, че сме лоша компания за теб.
Аз обаче също съм пил и това ме прави смел.
— Кои сте вие? Какъв е този живот, който сте избрали? Здрави сте, бихте могли да работите, но предпочитате да безделничите!
— Избрали сме да останем вън, разбра ли? Да не бъдем част от този свят, който се разпада на парчета, от тези хора, които живеят в непрекъснат страх да не изгубят нещо и се движат по улиците така, сякаш всичко е наред, докато нещата всъщност са зле, много зле! Нима ти не просиш? Нима не искаш милостиня от шефа си, от собственика на жилището, в което живееш?
— Не те ли е срам да пропиляваш живота си? — пита ме жената, облечена в яркочервено.
— Кой казва, че си пропилявам живота? Правя това, което искам!
Здравенякът се намесва:
— И кое е това, което искаш? Да живееш на върха на света? А кой ти гарантира, че в планината е по-хубаво, отколкото в равнината? Мислиш, че ние не знаем как да живеем, нали? Жена ти обаче знаеше ПРЕКРАСНО какво точно искаме от живота! Знаеш ли какво искаме? Спокойствие! И свободно време! И да не бъдем длъжни да следваме модата — тук си изработваме наши собствени модели! Пием, когато сме жадни, спим, когато ни се доспи! Всеки от нас е отхвърлил робството и се гордеем с това, макар и ти да смяташ, че сме нещастници!
Гласовете започват да стават агресивни. Михаил ги прекъсва:
— Ако не искате да чуете останалата част от моята история, тогава да си тръгваме!
— Той ни критикува! — подхвърля мъжът с металния крак. — Дошъл е тук, за да ни съди, сякаш е Господ!
Чува се недоволен ропот, някой ме потупва по рамото, давам му цигара, бутилката с водка отново е в ръката ми. Духовете постепенно се успокояват, а аз съм изненадан и шокиран от факта, че тези хора познават Естер, и то по-добре от мен самия, след като са получили правото на късче от изцапаната с кръв дреха.
Михаил продължава своята история:
— Тъй като съм изключен от училище, а все още съм твърде малък, за да се грижа за конете — гордостта на нашата област и на страната ни, — започвам да работя като пастир. Още през първата седмица обаче една от овцете умира и плъзва слух, че съм прокълнато дете, син на човек, който дошъл отдалеч, обещал какви ли не богатства на майка ми, а накрая ни оставил без нищо. Макар и комунистите да твърдят, че религията е само начин да се дават фалшиви надежди на отчаяните, независимо че всички са възпитани да вярват единствено в съществуването на действителността, а това, което очите ни не могат да видят, да смятат за плод на човешкото въображение, древните традиции на степта се запазват непроменени и поколенията ги предават едно на друго от уста на уста.
Откакто храстът е изкоренен, не мога да виждам повече момичето, но продължавам да чувам гласа му. Моля го да ми помогне да опазя стадата, а то ми отвръща да проявя търпение, защото ще дойдат трудни времена, но преди да навърша двайсет и две години, някаква жена ще пристигне отдалеч, ще ме отведе със себе си и аз ще опозная света. Казва ми също така, че имам мисия, която трябва да изпълня, и тя се състои в това да помогна за разпръскването на истинската Енергия на любовта по целия свят.
Собственикът на стадото се поддава на слуховете по мой адрес, които зачестяват. А хората, които му ги разказват и които се опитват да съсипят живота ми, са същите онези, на които момичето бе помогнало през изминалата година. Накрая той решава да отиде до седалището на комунистическата партия в съседното село и там научава, че както аз, така и майка ми сме смятани за народни врагове. Това не се отразява особено на съществуването ни, понеже майка ми работи като бродирачка в една фабрика в най-големия град на областта, където никой не знае, че ние с нея сме врагове на народа и на работническата класа. Единственото, което директорите на фабриката искат от нея, е да продължава да бродира от сутрин до вечер.