И понеже имам много свободно време, скитам из степта заедно с ловците, които знаят моята история, но ми приписват магически способности, тъй като винаги откриват лисици, когато съм с тях. Прекарвам по цели дни в музея на поета, разглеждам вещите му, чета книгите му, слушам хората, които идват там и рецитират стиховете му. Понякога усещам вятъра, виждам светлините, падам на земята — и в такива мигове гласът винаги ми казва съвсем конкретни неща, като например кога ще настъпи суша, кога ще има чума по животните, кога ще пристигнат търговци. Не споделям тези неща с никого освен с майка ми, която започва все повече да се тревожи за мен.
Веднъж, когато в областта идва на обиколка лекар, тя ме завежда при него. След като той изслушва внимателно моя разказ и си записва нещо, преглежда очите ми с апарат, преслушва ме, удря с чукче коляното ми и заявява, че имам някакъв вид епилепсия. Казва, че болестта не е заразна и пристъпите ще се разредят с възрастта.
Но аз знам, че това не е болест. Преструвам се, че му вярвам за успокоение на майка ми. Директорът на музея забелязва отчаяните ми усилия да науча нещо, смилява се над мен и започва да ми преподава вместо учителите: изучавам география, литература. Научавам това, което в бъдеще ще се окаже най-важното нещо за мен: английския. Един следобед гласът ме моли да кажа на директора, че скоро ще бъде назначен на много важен пост. Когато го споделям с него, той се засмива плахо и ми отговаря, че няма никаква вероятност това да стане, тъй като не е влязъл в комунистическата партия, а си е останал убеден мюсюлманин.
Аз съм на петнайсет. Два месеца след нашия разговор усещам някакво раздвижване в областта: бившите държавни чиновници, по-рано винаги толкова арогантни, стават по-любезни отвсякога и ме питат не искам ли да се върна в училището. Големи влакове, пълни с руски военни, се отправят към границата. Един следобед, докато уча на писалището, принадлежало някога на поета, директорът влиза забързано, поглежда ме с удивление и с известно неудобство и казва, че последното нещо, което някога се е надявал да се случи на света — рухването на комунистическия режим, — настъпва с невероятна бързина. Бившите съветски републики се превръщат в независими държави, новините, идващи от Алма Ата, съобщават за сформирането на ново правителство и той е назначен за управител на областта!
Но вместо да ме прегърне и да даде воля на радостта си, ме пита как съм узнал, че това ще се случи. Чул съм го от някого или съм бил вербуван от тайните служби да го шпионирам, понеже не е бил член на комунистическата партия?
Или пък — което е още по-лошо — в даден момент от живота си съм сключил договор с дявола?
Отвръщам, че моята история му е известна: явяванията на момичето, гласът, пристъпите, които ми позволяват да научавам неща, които другите не знаят. Той казва, че това е само болест и че е съществувал само един пророк, Мохамед, разкрил всичко, което е трябвало да бъде казано. Но дяволът все още е на този свят, продължава той, и използва какви ли не хитрости — включително и предполагаемата способност за виждане на бъдещето, — за да подмами слабите и да ги отклони от истинската вяра. Бил ме взел на работа, защото ислямът изисквал хората да са милосърдни, но сега дълбоко се разкайвал: защото аз съм бил според него или оръдие на тайните служби, или пратеник на дявола. Уволнен съм начаса.
Животът ми, който и преди не беше лесен, сега става още по-труден. Текстилната фабрика, в която работи майка ми и която по-рано беше държавна, сега преминава в частни ръце — новите собственици имат други проекти, започват да правят промени и тя е уволнена. Два месеца по-късно няма как да се издържаме и единственото, което ни остава, е да напуснем селото, където съм живял до този момент, и да търсим работа другаде.
Дядо и баба отказват да тръгнат с нас, предпочитат да умрат от глад, отколкото да напуснат земята, в която са се родили и са прекарали живота си. С майка ми отиваме в Алма Ата: за пръв път виждам толкова голям град, впечатлен съм от колите, огромните здания, светещите реклами, ескалаторите и най-вече асансьорите. Мама си намира работа като продавачка в магазин, а аз започвам да работя като помощник-механик на една бензиностанция. Голяма част от парите, които изкарваме, изпращаме на баба и дядо, но това, което ни остава, е достатъчно, за да се изхранваме и да отида за пръв път на кино, лунапарк, футболни мачове.