Откакто сме в града, пристъпите спират, но изчезват също тъй гласът и присъствието на момичето. Намирам, че така е най-добре, невидимата приятелка, която беше с мен от осемгодишна възраст, изобщо не ми липсва, пленен съм от Алма Ата, зает съм с изкарването на прехраната си. Разбирам, че ако човек е поне малко интелигентен, може да стане важна личност. Нещата продължават така до една неделя, когато си седя на единствения прозорец на малката ни квартира и гледам неасфалтираната уличка, на която живеем. Изнервен съм, защото предишния ден бях блъснал една кола, правейки маневра, и сега се страхувам да не ме уволнят, толкова много се страхувам, че през целия ден не мога да ям нищо.
Изведнъж отново усещам вятъра, виждам светлините. По-късно майка ми разказа, че съм паднал на пода и съм говорил на някакъв странен език, като трансът този път продължил по-дълго от обичайното. Спомням си, че именно в този миг гласът ми напомни, че трябва да изпълня мисията си. Когато идвам в съзнание, отново усещам присъствието на момичето и макар и да не го виждам, мога да разговарям с него.
Ала това вече не представлява интерес за мен: идвайки в града, сякаш съм попаднал в съвсем друг свят. Въпреки това питам момичето каква е мисията ми: гласът ми отговаря, че тя е мисията на всички човешки същества — да изпълнят света с Енергията на абсолютната любов. Питам и за единственото нещо, което ме интересува в момента: за ударената кола и реакцията на собственика на бензиностанцията. Тя ме съветва да не се тревожа, а да му кажа истината, той щял да ме разбере.
Работя пет години на бензиностанцията. Създавам си приятели, влюбвам се за пръв път, откривам секса, участвам в сбивания на улицата, с една дума, изживявам младостта си по съвсем нормален начин. Понякога получавам пристъпи: отначало колегите ми се изненадват, но после им казвам, че изпадам в това състояние под въздействието на „висши сили“, и си спечелвам уважението им. Искат от мен съвети, споделят любовните си проблеми, трудните отношения в семейството, но аз за нищо не питам гласа — опитът с изкоренения храст ме е травматизирал и ме е накарал да разбера, че когато помагаме някому, в отговор получаваме само неблагодарност.
А когато приятелите ми започнат да настояват много, тогава им казвам, че принадлежа на някакво „тайно общество“ — по това време, след десетилетия на религиозни репресии, мистицизмът и езотериката са на мода в Алма Ата. Издават се какви ли не книги за „висшите сили“, от Индия и Китай започват да прииждат духовни водачи и учители, организират се курсове за самоусъвършенстване. Посещавам някои от тях и си давам сметка, че не научавам нищо, доверявам се единствено на гласа, но съм твърде зает, за да обръщам внимание на това, което казва.
Веднъж пред бензиностанцията, където работя, спира някаква жена с джип и моли да й напълня резервоара. Говори с мен на руски със силен акцент, което й коства големи усилия, и аз й отговарям на английски. На лицето й се изписва облекчение и тя ме пита дали не познавам някой преводач, тъй като й се налагало да пътува из вътрешността на страната.
В мига, в който ми казва това, се появява момичето и изпълва с присъствието си цялото пространство. Разбирам, че това е жената, която съм чакал през целия си живот. В нея е моето спасение, не мога да изпусна тази възможност: казвам, че аз самият мога да й бъда преводач, ако тя е съгласна. Жената отвръща, че си имам работа, освен това тя се нуждае от някой по-възрастен, по-опитен, без ангажименти, за да може да пътува. Добавям, че познавам всички пътища из степта и в планините, излъгвам я, че съм на тази работа временно. Моля я да ми даде шанс. Тя неохотно ми определя среща в най-луксозния хотел в града.
Срещаме се във фоайето; тя проверява познанията ми по езика, задава ми редица въпроси върху географията на Централна Азия, разпитва ме кой съм и откъде съм. Държи се резервирано, не казва с какво точно се занимава, нито къде иска да отиде. Опитвам се да се представя по възможно най-добрия начин, но виждам, че тя се колебае.
С изненада си давам сметка, че по някакъв необясним начин съм влюбен в нея, въпреки че я познавам само от няколко часа. Овладявам тревогата си и отново се доверявам на гласа; умолявам невидимото момиче да ми помогне, обещавам да изпълня възложената ми мисия, ако получа тази работа; припомням му, че един ден самото то ми бе споменало за някаква жена, която ще ме отведе далеч оттук, а и видението беше до мен, когато тя спря, за да напълни резервоара си. Наистина имам нужда от положителния й отговор.
След кръстосания разпит, на който съм подложен, мисля, че спечелвам доверието й: тя ме предупреждава, че намеренията й са незаконни. Обяснява ми, че е журналистка и че иска да направи репортаж за военните бази, които в момента американците строят в една съседна страна, за да ги използват в предстоящата война. И понеже са й отказали виза, ще трябва да пресечем границата пеша, по тайни пътеки — нейни познати са й дали карта и са й показали откъде трябва да минем, но тя добавя, че ще ми ги покаже едва когато излезем извън Алма Ата. Ако все още имам желание да я придружа, трябва да бъда в хотела след два дни, в 11 часа сутринта. Единственото, което обещава да ми плати, е едноседмична заплата, без да знае, че имам постоянна работа, печеля достатъчно, за да помагам на майка си и на дядо и баба, шефът ми има доверие, въпреки че беше свидетел на три-четири конвулсии или „епилептични пристъпи“, както той нарича моментите, когато контактувам с един непознат свят.