Преди да се разделим, жената ми казва името си — Естер — и ме предупреждава, че ако реша да отида в полицията и да я издам, ще бъде арестувана и депортирана. Казва също така, че има моменти в живота на човек, когато той трябва да следва сляпо интуицията си, и тя прави точно това. Моля я да не се притеснява, приисква ми се да споделя с нея за гласа и видението, но предпочитам да замълча. Връщам се у дома, разговарям с майка ми, казвам й, че съм си намерил нова работа като преводач и ще печеля много пари, но трябва да замина за известно време. Тя не изглежда притеснена. Нещата около мен се нареждат така, сякаш са били планирани много отдавна и всички ние просто сме изчаквали подходящия момент.
През нощта спя неспокойно, на другия ден отивам на бензиностанцията по-рано от обичайното. Извинявам се на шефа си, казвам и на него, че съм си намерил нова работа. Той отвръща, че рано или късно ще разберат, че съм болен, много е рисковано да оставя питомното, за да гоня дивото, но също както майка ми не възразява, сякаш гласът въздейства по някакъв начин върху волята на всеки, с когото трябва да разговарям този ден, за да улесни живота ми и да ми помогне да направя първата крачка.
Когато се срещаме в хотела, й обяснявам, че ако ни хванат, най-лошото, което може да й се случи, е да бъде депортирана в страната си, докато мен ще ме арестуват и ще лежа в затвора може би много години. Следователно рискувам много повече от нея и затова трябва да ми има доверие. Тя като че ли разбира това, което й казвам, вървим два дни, от другата страна на границата я очаква групичка от неколцина мъже, тя изчезва и се връща малко след това разочарована и ядосана. Войната всеки момент ще избухне, всички пътища са зорко следени, невъзможно е да продължи нататък, защото ще я арестуват като шпионка.
Тръгваме обратно. Естер, която преди това бе толкова самоуверена, сега е тъжна и изглежда объркана. За да я разсея, започвам да рецитирам стихове от поета, който е живял близо до родното ми село, мислейки в същото време, че след 48 часа всичко ще свърши. Трябва да се доверя на гласа, трябва да сторя всичко възможно тя да не си тръгне така неочаквано, както дойде; може би трябва да й покажа, че открай време съм я очаквал, че е важна за мен.
През нощта, след като изваждаме спалните си чували близо до едни скали, се опитвам да хвана ръката й. Тя нежно я отдръпва, казва, че е омъжена. Знам, че направих погрешна стъпка, действах, без да мисля: и тъй като повече няма какво да губя, разказвам й за виденията си от детството, за мисията да разпръсквам любовта по света, за диагнозата „епилепсия“, която ми постави лекарят.
За мое учудване тя прекрасно разбира всичко, което й казвам. На свой ред заговаря за собствения си живот, заявява, че обича мъжа си и той също я обича, но с течение на времето нещо важно между тях се е изгубило и тя предпочита да бъде далеч от него, отколкото да присъства на постепенното разпадане на брака си. Имала всичко, което човек може да поиска от живота, но била нещастна. И макар че можела да се преструва до края на живота си, че е щастлива, ужасно се бояла да не изпадне в депресия и никога да не излезе от нея.
Ето защо решила да зареже всичко и да тръгне в търсене на приключението, на нещо, което да не й позволява да мисли за разпадащата се любов; но колкото повече търсела, толкова по-объркана и самотна се чувствала. И сега смята, че завинаги е изгубила посоката, а преживеният току-що неприятен инцидент според нея е доказателство, че е сгрешила и най-добре би било да се върне към обичайното си ежедневие.
В този миг гласът ме кара да я посветя на Земята. Без да знам какво точно правя, ставам, отварям раницата, потапям пръстите си в малката стъклена бутилка олио, която бяхме взели за готвене, поставям ръката си на челото й, моля се мълчаливо и накрая й пожелавам да продължи своето търсене, защото то е важно за всички нас. Гласът ми казва и аз повтарям за Естер, че промяната на една-единствена личност означава промяна на целия човешки род. Тя ме прегръща, чувствам, че Земята я благославя, и оставаме така в продължение на часове.