След като пристигам в Париж, я запитвам къде ще работя, но тя е предвидила всичко: уговорила е със собственика на някакъв бар да участвам веднъж седмично в нещо като екзотичен спектакъл, типичен за моята страна, по време на който хората говорят за живота си и изпразват съзнанието си.
Отначало ми е много трудно да накарам малкото посетители да участват в играта, но на най-пияните им харесва и новината се разнася из квартала. „Елате да разкажете вашата стара история и да откриете една нова история“, гласи малкият афиш, написан на ръка и залепен на витрината, и хората, жадни за нещо ново, започват да идват.
Една вечер ми се случва нещо странно: на импровизираната сцена в ъгъла на бара съм застанал не аз, а видението. И вместо да разказвам на посетителите легенди от родината си и да ги подканям да разкажат своята история, предавам това, което ми казва гласът. Накрая един от зрителите се разплаква и споделя с останалите, които са му съвсем непознати, интимни подробности от брачния си живот.
Същото се повтаря и следващата седмица — гласът говори вместо мен, подтиква хората да разказват само истории за липса на любов и във въздуха витае една толкова различна енергия, че французите, които по принцип са дискретни, започват да обсъждат публично личните си проблеми. Успявам да овладея и пристъпите: когато виждам светлини и усещам вятъра, но съм на сцената, изпадам в транс и губя съзнание без никой да забележи. „Епилептичните кризи“ настъпват само когато съм много напрегнат и нервен.
Към мен се присъединяват още няколко души: трима младежи на моята възраст, които нямат друго занимание, освен да пътуват по света — номадите на западното общество. Семейство музиканти от Казахстан, дочули за „успеха“ на техен сънародник, помолват да участват в спектакъла, понеже не могат да си намерят работа. По време на срещите с публиката включваме и ударни инструменти. Барът вече ни е тесен, успяваме да издействаме да се преместим в ресторанта и да изнасяме спектаклите си там; и той обаче скоро също се оказва тесен. Когато хората споделят своите истории, стават по-смели. И докато танцуват, енергията прониква в тях и те започват да се променят, тъгата изчезва от живота им, отдават се отново на приключения, а любовта им — която би трябвало да е застрашена от толкова промени — става по-силна и те препоръчват нашите „срещи“ на свои приятели.
Естер продължава да пътува и да пише статии, но винаги когато е в Париж, присъства на спектакъла. Една вечер ми казва, че работата ни в ресторанта не е достатъчна, защото само хора, които имат пари, могат да го посещават. Добавя, че трябва да работим с младежите. Но къде са тези младежи, питам я аз. Разхождат се по улиците, пътуват, изоставили са всичко, обличат се като просяци или като герои от научнофантастичен филм.
Казва също така, че просяците нямат лична история и че бихме могли да отидем при тях и да се опитаме да ги опознаем. Ето как ви открих.
Ето какво съм преживял досега. Вие никога не ме попитахте кой съм и с какво се занимавам, защото това не ви интересува. Днес обаче реших да ви разкажа живота си заради известния писател, който е с нас.
— Но ти говориш за миналото си — намесва се жената, чието сако и шапка никак не си подхождаха. — Макар че старият номад…
— Какви са номадите? — прекъсва я някой.
— Хора като нас — отвръща тя, гордееща се с факта, че познава значението на думата. — Свободни хора, които живеят само с това, което могат да носят със себе си.
Аз я поправям:
— Не е точно така. Те не са бедни.
— Какво знаеш ти за бедността? — намесва се отново агресивният висок мъж, като този път водката, течаща в кръвта му, му дава смелост да ме гледа право в очите. — Мислиш, че бедността означава да нямаш пари? Мислиш, че сме нещастници, защото просим пари от богати писатели, от семейства, които се чувстват виновни, от туристи, за които Париж е мръсен град, или от млади идеалисти, които смятат, че могат да спасят света? Ти си беден — нямаш власт над времето си, нямаш право да вършиш това, което искаш, длъжен си да следваш правила, които други са измислили и които не разбираш.
Михаил отново прекъсва разговора, обръщайки се към жената.
— Какво точно искахте да попитате?
— Исках да попитам защо ни разказа твоята история, след като старият номад ти е заръчал да я забравиш.
— Тази история вече не е моята: всеки път, когато разказвам преживяното от мен, сякаш говоря за нещо, което не ме засяга. В настоящето остава единствено гласът, видението, значимостта на мисията, която трябва да изпълня. Не страдам заради преживените трудности — смятам, че те са ми помогнали да стана такъв, какъвто съм сега. Чувствам се като воин, който е тренирал с години и не си спомня подробности от наученото, но знае кой е най-подходящият момент, за да нанесе удар.