След като художникът се прибра вкъщи, аз се запознах с едно момиче и три дни бяхме неразделни, обичахме се с цялата сила на чувствата, на която бяхме способни, понеже и двамата знаехме, че това няма да трае дълго. Тя ми помогна да опозная душевността на този народ и аз никога няма да го забравя, както няма да забравя фонтана и сбогуването с моя спътник.
Ето защо след интервютата, автографите, вечерята, посещението на паметниците и историческите места подлудих издателите си, като ги накарах да ме заведат до този фонтан. Попитаха ме къде се намира: аз не знаех, както не знаех и че в Загреб има толкова много фонтани. След почти едночасово търсене най-сетне успяхме да го открием. Помолих ги за бутилка вино, двамата с Мари се сбогувахме с всички, седнахме край фонтана прегърнати и мълчаливо отпивахме от виното в очакване на изгрева на слънцето.
— С всеки изминал ден ставаш все по-весел — казва тя, положила глава на рамото ми.
— Защото се опитвам да забравя кой съм. Или, по-точно казано, не искам да нося на гърба си товара на цялата си история.
Разказвам й за разговора на Михаил с номада.
— И с актьорите се случва нещо подобно — казва тя. — Заради новата роля трябва да престанем да бъдем такива, каквито сме, та да можем да влезем в кожата на героя. Ала накрая се чувстваме объркани и изнервени. Мислиш ли, че наистина е добре да загърбим личната си история?
— Нали ти самата каза, че се чувствам по-добре?
— Според мен вече не разсъждаваш толкова егоистично. Хареса ми идеята ти да зарежем всички тези побъркани хора и да потърсим фонтана, но той също е част от миналото ти, следователно си противоречиш.
— За мен фонтанът е символ. Аз обаче не го нося в себе си, не мисля непрекъснато за него, не съм си направил снимки, за да ги показвам на приятелите си, не ми е мъчно за художника, който си тръгна, нито за момичето, в което се влюбих. Доволен съм, че дойдох тук за втори път, но дори и това да не се беше случило, с нищо нямаше да промени преживяното от мен тогава.
— Разбирам какво искаш да кажеш.
— Това ме радва.
— А мен ме натъжава, защото ми подсказва, че ще си заминеш. Знаех го още от мига, когато се срещнахме за пръв път, но ми е трудно да го приема. Свикнах с теб.
— Тъкмо там е проблемът: да свикнеш с някого.
— Но е съвсем човешко.
— Точно поради това жената, за която се ожених, се превърна в Захир. До деня на злополуката бях убеден, че само с нея бих могъл да бъда щастлив, а не че я обичам повече от всичко и всички на света.
Мислех, че само Естер ме разбира, че само тя познава вкусовете ми, маниите ми, светоусещането ми. Бях й благодарен за това, което е направила за мен, и смятах, че и тя трябва да ми е благодарна за онова, което аз съм направил за нея. Бях свикнал да гледам на света през нейните очи.
Спомняш ли си историята за пожара и за изцапаното със сажди лице на единия от двамата пожарникари?
Мари вдигна глава от рамото ми. Забелязах, че очите й са пълни със сълзи.
— Светът за мен беше отражение на красотата на Естер — продължих аз. — Това любов ли е? Или е някаква зависимост?
— Не знам. Смятам, че любовта и зависимостта са неразделни.
— Възможно е. Но да предположим, че вместо да напиша книгата Време да раздираш, време да съшиваш — своеобразно писмо до една жена, която в момента е далеч, — бях избрал друг сюжет.
Например мъж и жена, които са заедно от десет години. Отначало са се любели всеки ден, сега — само веднъж седмично, но това в крайна сметка не е толкова важно: между тях съществува негласно разбирателство, взаимопомощ, приятелство. На него му е тъжно, когато трябва да вечеря сам, защото на нея й се е наложило да остане до късно в службата. Тя съжалява, когато той трябва да пътува, но разбира, че това е част от професията му. Усещат, че между тях нещо вече липсва, но са възрастни, зрели хора, и знаят колко е важно да поддържат връзката си, пък било то и в името на децата. Отделят все повече време на работата и децата си, мислят все по-малко за брака си, в който като че ли всичко е наред, не е замесен нито друг мъж, нито друга жена.
Забелязват, че нещата не вървят както трябва. Не успяват да разберат къде се крие проблемът. Времето минава, те стават все по-зависими един от друг, с напредването на възрастта намаляват и възможностите да започнат нов живот. Стремят се да запълват времето си с повече четене, бродиране, телевизия, приятели, но не могат да избягат от разговора по време на вечеря, от разговора след вечеря. Той става избухлив, тя — по-мълчалива от обикновено. Единият усеща, че другият се отдалечава все повече, но не може да разбере защо. Стигат до извода, че във всеки брак е така, но избягват да разговарят на тази тема с приятелите си, създават впечатление на щастлива двойка, в която всеки подкрепя другия и имат едни и същи интереси. Появяват се извънбрачни връзки, но те, разбира се, не са сериозни. Най-важното, необходимото, окончателното е да се преструват, че нищо не се е случило, защото е твърде късно за промени.