Уговаряме се да се срещнем, Михаил ме моли да отида колкото се може по-дискретно облечен, защото сме щели да се разхождаме из Париж с „племето“.
Питам какво е това племе.
— Хората, които работят с мен в ресторанта — отвръща той, без да навлиза в подробности.
Питам го дали желае да му донеса нещо от САЩ, той поисква някакво лекарство за стомашни киселини. Записвам си го, макар и да смятам, че бих могъл да му донеса много по-интересни неща.
А статията?
Връщам се на бюрото си, обмислям върху какво да пиша, поглеждам отново към отворения плик и стигам до извода, че съдържанието му не ме е изненадало особено. Всъщност след няколкото ми срещи с Михаил очаквах точно това.
Естер е в степта, в някакво малко селце в Централна Азия, по-точно в Казахстан.
Вече изобщо не бързам: продължавам да преразглеждам собствената си история, която разказвам на Мари най-подробно, без да мога да спра; тя решава да направи същото, учуден съм от нещата, които ми казва, но, изглежда, това дава резултат — става по-самоуверена, по-спокойна.
Не знам защо толкова много държа да отида при Естер, след като любовта ми към нея започна да озарява живота ми, да ме учи на нови неща и това ми стига. Спомням си обаче думите на Михаил — „историята трябва да приключи“ — и решавам да вървя напред. Знам, че ще открия момента, в който ледът на нашия брак се е счупил, а ние продължаваме да вървим в студената вода, сякаш нищо не се е случило. Знам, че ще го открия още преди да стигна до това село, за да завърша един цикъл от живота си или за да го продължа.
Статията! Нима Естер отново се е превърнала в Захир и е обсебила изцяло мислите ми?
Нищо подобно: когато ми се налага да свърша нещо спешно, изискващо творческа енергия, работя точно по този начин — стигам почти до истерия, решавам да се откажа и точно тогава текстът се появява. Опитвал съм да действам по друг начин, да не правя нещата в последния момент, а много преди това, но, изглежда, че въображението ми функционира само когато върху него е упражнен огромен натиск. Не мога да проявя неуважение към Банката за услуги, трябва да напиша три страници върху — представете си само! — проблемите в отношенията между мъжа и жената. Точно аз! Издателите обаче смятат, че авторът на Време да раздираш, време да съшиваш сигурно познава много добре човешката душа.
Опитвам се да вляза в интернет, но напразно: от деня, в който разруших връзката, постоянно има някакви проблеми. Виках какви ли не специалисти и когато те благоволяваха да се появят, твърдяха, че на компютъра му няма нищо. Питаха ме какво не е наред, тестваха го за половин час, променяха настройки, уверяваха ме, че проблемът не е в моя компютър, а в доставчика. Оставях се да ме убедят, дори се чувствах смешен, че съм ги извикал, след като всичко функционира прекрасно. Но само след два-три часа компютърът отново отказваше да работи и връзката пак се разпадаше. След месеци на физически и психически тормоз съм принуден да приема, че техниката е по-силна и по-могъща от мен: работи когато си поиска, а щом не иска, по-добре да прочета някой вестник, да се поразходя, да изчакам да се оправи настроението на кабелите и телефонните връзки и тя да реши да проработи отново. Разбрах, че не съм й господар и че тя има свой собствен живот.
Опитвам още един-два пъти, макар да знам — от личен опит, — че е най-добре да се откажа от търсенето. Интернет, най-голямата библиотека на света, в този момент е затворил вратите си за мен. Защо пък да не прочета някое списание, може да ми хрумне нещо. Вземам пристигналата този ден поща и попадам на странно интервю с някаква жена, която току-що е публикувала книга върху — представете си само! — любовта. Тази тема като че ли не спира да ме преследва.
Журналистът я пита дали единственият начин човек да достигне до щастието е да срещне любовта. Жената отговаря отрицателно:
„Идеята, че любовта носи щастие, е наложена сравнително скоро, в края на XVII век. От този момент насетне хората се стремят да вярват, че любовта трае вечно и че бракът е най-подходящата форма за нейното проявление. В миналото хората не са били толкова оптимистично настроени относно дълголетието на страстта. Историята на Ромео и Жулиета не е щастлива, а трагична. През последните десетилетия очакванията на хората, че именно бракът е пътят за реализация на личността, се увеличиха много. Ала заедно с това се увеличиха и разочарованието, и неудовлетвореността.“