— Достатъчно за днес — каза младежът с кожените дрехи.
— Къде отиваме сега? — попита Михаил.
— Да търсим другите. На север или на юг?
Анастасия реши да тръгнем на запад; нали ми бе казано, че тя развивала дарбата си и щяла да се погрижи за всичко.
Минахме край кулата „Сен Жак“, където преди много столетия са се събирали поклонниците на път за Сантяго де Компостела. Минахме и край катедралата „Нотр Дам“, където открихме още неколцина от „новите варвари“. Водката свърши и аз отидох да купя още две бутилки, макар и да не бях сигурен дали всички от групата са пълнолетни. Никой не ми благодари, приеха го като нещо съвсем нормално.
Усетих, че съм започнал да се напивам, тъй като гледах с интерес едно от новодошлите момичета. Говореха на висок глас, ритаха някакви боклукчийски кошчета — странни метални предмети със закачени на тях найлонови торби — и не казваха нищо интересно.
Пресякохме Сена и внезапно спряхме пред една от онези ленти, които служат за обозначаване на строежи. Лентата не позволяваше да се върви по тротоара: всички трябваше да слязат на платното, да извървят пет метра и едва тогава да се качат отново на тротоара.
— Още е тук — каза един от новодошлите.
— Кое е още тук? — попитах аз.
— Кой е този?
— Един приятел — отвърна Лукреция. — Впрочем ти сигурно си чел някоя от книгите му.
Новодошлият ме позна, но нито се учуди, нито се респектира; напротив, попита ме не мога ли да му дам малко пари, но аз веднага отказах.
— Щом искаш да знаеш защо лентата е тук, трябва да ми дадеш една монета. Всяко нещо в този живот си има цена и ти го знаеш по-добре от всички останали. А информацията е един от най-скъпите продукти на света.
Никой от групата не ми се притече на помощ; наложи се да платя едно евро, за да получа отговор.
— Това, което още е тук, е лентата. Ние я вързахме. Ако се вгледаш, ще видиш, че няма никакъв ремонт, нищо, само тази глупава пластмасова червено-бяла лента, пречеща на хората да минават по глупавия тротоар. Никой не пита обаче защо тя е тук: слизат от бордюра, вървят по платното, рискувайки да бъдат блъснати от някоя кола, и отново се качват по-нататък. Впрочем като че ли четох, че ти самият си претърпял злополука, истина ли е?
— Да, и то именно защото слязох на платното.
— Не се притеснявай: когато хората го правят, удвояват вниманието си. Точно това ни накара да опънем лентата — да ги принудим да се вгледат в случващото се наоколо.
— Нищо подобно — намеси се момичето, което ми харесваше. — Това е само шега, направихме го, за да се посмеем на хората, които се подчиняват на нещо, без да знаят какво е то. Няма причина, а и не е толкова важно и никой няма да бъде блъснат.
Групата ставаше все по-голяма, вече бяха единайсет души и две немски овчарки. Престанаха да просят, защото никой не смееше да се доближи до тази дивашка банда, която сякаш се забавляваше да плаши хората. Алкохолът свърши, всички отправиха погледи към мен, сякаш бях длъжен да им го осигуря, за да се напият, и ме помолиха да купя още една бутилка. Разбрах, че това е моят „паспорт“ за странстването, и тръгнах да търся магазин.
Момичето, което бях харесал — и което би могло да ми е дъщеря, — като че ли забеляза погледа ми и ме заговори. Знаех, че го прави от предизвикателство, но приех. Не ми разказа нищо за личния си живот, а ме попита дали зная колко винетки и колко осветителни стълба има на гърба на една десетдоларова банкнота.
— Винетки и осветителни стълбове ли?
— Не знаеш. Защото не цениш парите. Запомни тогава, че на банкнотата са изобразени четири винетки и единайсет осветителни стълба.
Четири винетки и единайсет осветителни стълба? Зарекох се да проверя следващия път, когато ми попадне такава банкнота.
— А използвате ли дрога?
— Малко, предпочитаме алкохола. Но не в големи количества, това не е в стила ни. Дрогата е за вашето поколение, не е ли истина? Майка ми например се дрогира, като готви за семейството, като непрекъснато разтребва жилището, като страда за мен. А когато бизнесът на татко не върви, тя пак страда. Можеш ли да си представиш? Тя страда! Страда за мен, за баща ми, за братята ми, за всичко. И тъй като аз трябваше да изразходвам цялата си енергия, за да се преструвам непрекъснато, че съм щастлива, реших, че ще е по-добре да напусна дома си.
Какво пък, това беше още една лична история.
— Подобно на жена ви — каза един рус младеж с пиърсинг на клепача. — Тя също е напуснала дома ви: дали защото е трябвало да се преструва, че е щастлива?
И тук ли? Дали Естер бе дала на някой от тях изцапано с кръв парцалче?
— Тя също е страдала — засмя се Лукреция. — Но доколкото ни е известно, вече не страда: това се казва смелост!