Един двуметров младеж с руса коса, дълго габардинено наметало и прическа като на сиуксите отиде в кухнята и се върна оттам със запалени свещи. Всички насядаха в кръг на пода и за пръв път тази вечер изпитах страх: сякаш участвах във филм на ужасите, в който всеки миг щеше да започне сатанински ритуал, а жертвата щеше да бъде безразсъдният чужденец, решил да тръгне с тях.
Михаил беше блед, очите му се въртяха на всички страни, без да успеят да се спрат върху някаква точка, и това още повече засили усещането ми за дискомфорт. Всеки момент щеше да получи епилептичен пристъп: дали присъстващите тук знаеха как да действат в подобна ситуация? Дали нямаше да е по-добре да си тръгна, за да не се окажа въвлечен в някаква трагедия?
Може би това би било най-разумното поведение, вписващо се в живота, в който аз бях известен писател, отдаден на духовното, и следователно би трябвало да служа за пример. Да, ако действах разумно, щях да кажа на Лукреция, че в случай на епилептичен пристъп трябва да сложи в устата на приятеля си нещо, което да му попречи да си глътне езика и да умре от задушаване. Тя сигурно го знаеше, в свят като нашия, където нормите на социално поведение са се превърнали в Захир за всички, не бива да оставяме нищо на случайността, за да ни е чиста съвестта. Преди злополуката, която претърпях, бих постъпил именно така. Сега обаче личната ми история вече не беше важна за мен. Постепенно преставаше да бъде история и отново се превръщаше в легенда, търсене, приключение, пътуване вътре в мен и извън мен. Отново се бях пренесъл във времето, когато нещата наоколо се променят, и исках да бъде така до края на дните ми. (Спомних си какво ми бе хрумнало за собствения ми епитаф: „Умря, докато беше жив.“) Носех със себе си своя житейски опит, който ми позволяваше да действам бързо и точно, но не прекарвах времето си в непрекъснато припомняне на уроците, които бях научил. Представяте ли си един воин да спре по средата на битката, за да реши кой удар ще е най-добрият? Ако го стори, след миг ще бъде мъртъв.
И воинът в мен, опирайки се на интуицията и техниката си, реши да остане тази вечер тук, въпреки че беше вече късно, а той бе пиян и уморен. Освен това се боеше, че Мари още не е заспала и е разтревожена или сърдита. Седнах до Михаил, така че да мога да реагирам бързо в случай на конвулсия.
И забелязах, че той сякаш овладява епилептичния пристъп! Постепенно се успокои, погледът му не се отличаваше от този на облечения в бяло младеж, застанал на сцената в арменския ресторант.
— Нека да започнем с обичайната молитва — каза той.
И всички тези маргинални индивиди, до този миг агресивни, пияни, затвориха очи, хванаха се за ръце и образуваха голям кръг. Дори и немските овчарки, застанали в ъгъла, сякаш се успокоиха.
— О, Господарке, когато гледам колите, витрините, никого незабелязващите хора, сградите, паметниците, виждам, че теб те няма там. Помогни ни да те върнем обратно.
Групата продължи в един глас:
— О, Господарке, усещаме присъствието ти в изпитанията, през които преминаваме. Помогни ни да не се откажем. Да си спомняме за теб със спокойствие и увереност, дори и в моментите, когато ни е трудно да приемем, че те обичаме.
Забелязах, че всички носеха един и същи символ на дрехите си, който имаше формата на брошка, метално украшение, бродерия, а понякога дори беше нарисуван върху плата с химикалка.
— Бих искал да посветя тази вечер на мъжа, който е застанал от дясната ми страна. Седна до мен, защото иска да ме предпази.
Откъде знаеше?
— Той е добър човек: разбра, че любовта преобразява хората, и сега позволява на любовта да го преобразява. Все още носи в душата си много от личната си история, но се опитва да се освободи от нея винаги когато е възможно, затова остана с нас. Той е съпруг на жената, която всички ние познаваме и която ми остави една реликва в знак на приятелство и като талисман.
Михаил извади окървавеното парче плат и го сложи пред себе си.
— Това е част от ризата на незнайния войник. Преди да умре, той казал на тази жена: „Нарежи дрехата ми и раздай парчетата плат на онези, които вярват в смъртта и заради това живеят така, сякаш днес е последният им ден на Земята. Кажи на тези хора, че виждам лицето на Бог. Нека не се плашат, но и да не се отпускат. Да търсят единствената истина, която е любовта. Да живеят според нейните закони.“
Всички гледаха с благоговение парчето плат.
— Родили сме се във времето на бунта. Посвещаваме му се с ентусиазъм, рискуваме живота и младостта си, но внезапно ни обзема страх. Първоначалната радост отстъпва място на истинските предизвикателства: умората, еднообразието, съмнението в собствените ни способности. Забелязваме, че някои от приятелите ни вече са се отказали. Налага се да се сблъскаме със самотата, с изненадите, които ни носят непознатите завои, и след като паднем няколко пъти, без да има кой да ни помогне да се изправим, започваме да се питаме дали си струва труда.