Михаил направи пауза.
— Струва си да продължим. И ще продължим, макар и да знаем, че душата ни, дори и вечна, в този миг е попаднала в паяжината на времето с неговите възможности и ограничения. Ще се опитваме да се освободим от тази паяжина, докато можем. А щом това стане невъзможно и ние се върнем към историята, която са ни разказали, ще продължаваме да си спомняме за нашите битки и ще бъдем готови да подновим борбата, когато условията отново станат благоприятни. Амин!
— Амин! — повториха всички.
— Трябва да говоря с Господарката — каза русото момче с прическа на американски индианец.
— Не днес. Изморен съм.
Надигна се ропот: за разлика от арменския ресторант тук хората познаваха историята на Михаил и на „невидимото присъствие“ до него. Той стана и се отправи към кухнята за чаша вода. Отидох с него.
Попитах го как са се сдобили с този апартамент. Той ми обясни, че френските закони позволяват на всеки гражданин да се настани законно в жилище, което не се ползва от собственика си. Тоест това било „завладяване на безстопанствен имот“.
Мисълта, че Мари ме чака, започваше да ме тревожи. Той ме хвана за ръката.
— Днес ти каза, че ще отидеш в степта. За последен път те моля да ме вземеш със себе си. Трябва да се върна в страната си, дори и за малко, но нямам пари. Мъчно ми е за моя народ, за майка ми, за приятелите. Бих могъл да те излъжа, че гласът е казал, че ще имаш нужда от мен, но това не е така — можеш лесно и без чужда помощ да откриеш Естер. Но аз имам нужда да се заредя с енергията на родината си.
— Мога да ти дам пари за двупосочен билет.
— Знам, че можеш. Бих искал обаче да съм там с теб, да стигна до селото, където е тя, да усетя вятъра по лицето си, да ти помогна да изминеш пътя, който ще те отведе до любимата жена. Тя означаваше — и продължава да означава — много за мен. Виждайки промяната в нея и решителността й, научих много и искам да продължа да се уча. Спомняш ли си, че веднъж говорих за „недовършените истории“? Бих искал да съм до теб в мига, когато нейната къща се появи пред нас. Така ще съм изживял докрай този период от твоя — и от моя — живот. Когато стигнем до къщата, ще те оставя сам.
Не знаех какво да отговоря. Помъчих се да сменя темата и го попитах какви са онези младежи в хола.
— Хора, които се боят да не станат като вас, поколението, което е мечтаело да промени света, но накрая се е предало пред „действителността“. Преструваме се, че сме силни, защото сме слаби. Все още сме малко, много малко, но се надявам това да е временно; хората не могат да се самозаблуждават вечно. Какво ще кажеш за моето предложение?
— Михаил, знаеш, че искрено се стремя да се освободя от моята лична история. Ако това се беше случило преди време, щях да се съглася, че е много по-удобно, много по-сигурно да пътувам с теб, тъй като ти познаваш областта, обичаите, евентуалните опасности. Но сега смятам, че трябва сам да развия нишката на Ариадна, да изляза от лабиринта, в който съм се озовал. Животът ми се промени, струва ми се, че съм се подмладил с десет, двайсет години дори — и това е достатъчно, за да се впусна в едно приключение.
— Кога тръгваш?
— Веднага щом получа визата. След два-три дни.
— Дано Господарката да е с теб. Гласът казва, че моментът е подходящ. Ако промениш решението си, обади ми се.
Минах край налягалите по земята младежи, които се бяха приготвили да спят. По пътя към къщи си мислех, че животът е много по-весел, отколкото си го представя човек на моята възраст; винаги е възможно да станеш отново млад и безразсъден. Бях толкова съсредоточен върху настоящия момент, че се изненадах, когато забелязах, че хората не се отдръпват, за да ми направят път да мина, нито свеждат очи със страх. Като че ли никой не забелязваше моето присъствие, но на мен ми харесваше тази мисъл. Градът отново бе станал същият както по времето на Анри IV, който отвърнал на критиките, че предава протестантската вяра и се жени за католичка, с думите: „Париж си струва една литургия.“
Париж струваше много повече от това. Представях си религиозните кланета, кървавите ритуали, кралете, кралиците, музеите, замъците, художниците, които са страдали, писателите, които са се напивали, философите, които са се самоубивали, военните, които са кроели как да превземат света, предателите, които с един жест са сваляли династия, историите, които в даден момент са били забравени, но сега хората си спомнят за тях и ги разказват отново.