За пръв път от много време насам влязох у дома, без да отида до компютъра, за да проверя дали някой не ми е писал, дали няма нещо неотложно, на което да отговоря: не съществуваше нищо, което да е абсолютно неотложно. Не отидох до спалнята да проверя дали Мари спи, защото знаех, че тя само се преструва на заспала.
Не включих телевизора, за да видя късните новини, защото те бяха едни и същи от детските ми години: еди-коя си страна заплашва друга, някой предал някого, икономическото положение се влошава, току-що се е разразил голям любовен скандал, Израел и Палестина за пореден път през последните петдесет години не са стигнали до споразумение, избухнала е поредната бомба, ураган оставил без подслон хиляди хора.
Сетих се, че днес сутринта поради липса на терористични атентати големите информационни канали съобщаваха като най-важно събитие някакъв бунт в Хаити. Какво ме интересуваше Хаити? Нима имаше някакво значение за моя живот, за живота на жена ми, за цената на хляба в Париж или за племето на Михаил? Как можах да посветя пет минути от ценния си живот в слушане на новини за бунтовниците и президента, в гледане на едни и същи сцени на улични демонстрации, повтаряни безброй пъти, и всичко това да бъде представяно като много важно събитие за човечеството: някакъв си бунт в Хаити! И аз бях повярвал! Бях изгледал всичко докрай! Глупаците наистина заслужават да имат лични карти, различни от тези на останалите, защото именно на тях се крепи колективната глупост.
Отворих прозореца, за да влезе в стаята леденият въздух на нощта, съблякох си дрехите и си казах, че мога да се владея и да издържа на студа. Стоях прав, без да мисля за нищо, усещах само пода под краката си, погледът ми беше втренчен в Айфеловата кула, а до ушите ми достигаше лай на кучета, вой на сирени, разговори, които не можех да разбера.
Аз не бях аз, не бях нищо — и това ми се струваше чудесно!
— Днес си особена.
— Защо да съм особена?
— Изглеждаш тъжна.
— Изобщо не съм тъжна. Дори съм весела.
— Виждаш ли? Гласът ти прозвуча фалшиво. Тъжна си, а не смееш да ми кажеш защо.
— И защо според теб трябва да бъда тъжна?
— Защото снощи се прибрах много късно, освен това бях пиян. А ти дори не ме попита къде съм бил.
— Не ме интересува.
— Как така не те интересува? Не ти ли казах, че ще излизам с Михаил?
— А не беше ли с него?
— С него бях.
— Какво тогава искаш да те питам?
— Не смяташ ли, че когато приятелят ти се прибира късно и ти твърдиш, че го обичаш, би трябвало поне да се заинтересуваш какво се е случило?
— Какво се е случило?
— Нищо. Излязох с него и с едни приятели.
— Хубаво.
— Ти вярваш ли на това?
— Разбира се, че вярвам.
— Струва ми се, че вече не ме обичаш. Не ревнуваш. Безразлично ти е. Нормално ли е да се прибера в два часа сутринта?
— Нали твърдиш, че си свободен човек?
— Разбира се, че съм свободен.
— В такъв случай е нормално да се прибереш в два сутринта. И да правиш каквото ти харесва. Ако ти бях майка, щях да съм разтревожена, но ти си възрастен, нали? Мъжете трябва да спрат да се държат така, сякаш жените са длъжни да се отнасят с тях като с деца.
— Не говоря за такава загриженост. Говоря за ревност.
— Би ли ти харесало, ако точно сега, по време на сутрешното ни кафе, ти направя сцена?
— Недей, съседите ще чуят.
— Съседите изобщо не ме интересуват: няма да направя сцена, защото нямам ни най-малко желание. Беше ми трудно да приема това, което ти ми каза в Загреб, но успях и сега се опитвам да свикна с тази мисъл. Впрочем, ако това ти доставя удоволствие, мога да се престоря, че ревнувам, че съм ядосана, че съм побесняла.
— Днес наистина си особена. Започвам да си мисля, че не означавам нищо за теб.
— А аз започвам да си мисля, че си забравил за журналиста, който те чака в хола и може би в момента слуша нашия разговор.
Да, журналистът. Трябва само да се включа на автопилот, защото предварително знам какво ще ме пита. Знам как ще започне интервюто („Нека да поговорим за последната ви книга. Кое е основното послание в нея?“), знам какво ще му отговоря („Ако исках да отправя послание, щях да напиша само едно изречение, а не цяла книга.“)
Знам, че ще пита какво мисля за критиката, която обикновено е твърде безмилостна към моето творчество. Знам, че разговорът ни ще приключи с въпросите: „Пишете ли вече нова книга? Какви са близките ви проекти?“ На които ще отговоря: „Това е тайна.“
Интервюто започва така, както очаквах: