— Нека да поговорим за последната ви книга. Кое е основното послание в нея?
— Ако исках да отправя послание, щях да напиша само едно изречение.
— А защо пишете?
— Защото това е най-добрият за мен начин да споделям емоциите си с другите.
И това изречение беше част от автопилота, но аз спирам и се поправям:
— Впрочем тази история би могла да бъде разказана и по друг начин.
— Една история, която би могла да бъде разказана и по друг начин? Означава ли това, че не сте удовлетворен от Време да раздираш, време да съшиваш?
— Напротив, удовлетворен съм напълно от книгата, но не съм удовлетворен от отговора, който току-що дадох. Защо пиша ли? Ето истинския отговор: пиша, защото искам да бъда обичан.
Журналистът ме изгледа подозрително: що за изповед беше това?
— Пиша, защото като юноша не играех добре футбол, нямах кола, нямах достатъчно джобни пари, нямах мускули.
Правех огромни усилия, за да продължа. Разговорът с Мари ме беше върнал към едно минало, което вече нямаше никакво значение за мен, трябваше да говоря за истинската си лична история, да се освободя от нея. Продължих:
— Освен това не бях облечен по модата. А момичетата от моя клас само това ги интересуваше, ето защо не ми обръщаха никакво внимание. Вечер, когато приятелите ми излизаха с приятелките си, използвах свободното си време, за да създавам един свят, в който да бъда щастлив: другари ми бяха писателите и техните книги. Един прекрасен ден посветих стихотворение на едно момиче, което живееше на нашата улица. Мой приятел го намери в стаята ми, открадна го и когато се бяхме събрали всички, го прочете пред целия клас. Всички се разсмяха, на всички им беше смешно, че съм влюбен!
Момичето, на което бях посветил стихотворението, не се разсмя. На другия ден следобед отидохме на театър и тя направи така, че да седне до мен, после взе ръката ми в своята. Излязохме от театъра хванати за ръце, аз, който се мислех за грозен, слаб, лошо облечен, бях с най-красивото момиче от класа!
Направих пауза. Сякаш отново се връщах в миналото, в мига, в който ръката й докосна моята и така промени живота ми.
— И всичко това заради едно стихотворение — продължих аз. — Едно стихотворение ме накара да разбера, че пишейки, показвайки своя невидим вътрешен свят, имам еднакви шансове с тези на моите приятели и техния видим свят: физическата сила, модните дрехи, колите, превъзходството в спорта.
Журналистът беше изненадан, аз — още повече.
Той обаче се овладя и продължи нататък:
— Как смятате, защо критиката е толкова безмилостна към вашето творчество?
Автопилотът в този миг би отговорил: „Достатъчно е да прочетете биографията на който и да е класик от миналото — не ме разбирайте погрешно, не се сравнявам с тях, — и ще откриете, че критиката винаги е била безмилостна към творчеството ми. Причината е проста: критиците са несигурни в себе си хора, не разбират какво точно се случва. Когато говорят за политика, са демократично настроени, но заговорят ли за култура, се превръщат във фашисти. Смятат, че народът може да избира своите управници, но не е способен да избира филми, книги, музика.“
— Чували ли сте за „Законът на Янте“?
Ето, отново бях изключил моя автопилот, макар да знаех, че журналистът едва ли щеше да публикува отговора ми.
— Не, никога не съм чувал за него — отговаря той.
— Въпреки че съществува от възникването на цивилизацията, официално е бил публикуван едва през 1933 година от един датски писател. Управниците на градчето Янте издават десет заповеди, които учат хората как да се държат, и както изглежда, тези заповеди са валидни не само за Янте, но и за всяко друго място на тази земя. Ако трябва да резюмирам целия текст в едно изречение, бих казал: „Посредствеността и анонимността са най-добрият избор. Ако постъпваш по този начин, никога през живота си няма да имаш сериозни проблеми. Но ако се опиташ да бъдеш различен…“
— Бих искал да узная нещо повече за тези заповеди — прекъсва ме журналистът, истински заинтригуван.
— Нямам пълния текст тук, но мога да го резюмирам.
Отидох при компютъра и напечатах една сбита и поизменена версия.
Ти си никой, не се осмелявай да мислиш, че знаеш повече от нас. Ти си нищожество, не успяваш да направиш нищо както трябва, работата ти е жалка, ако не ни предизвикваш, ще бъдеш щастлив. Винаги вземай насеризно думите ни и никога не се присмивай на мнението ни.
Журналистът сгъна листа и го пъхна в джоба си.
— Прав сте. Щом човек е нищожество, щом от работата му няма никаква полза, тогава заслужава похвала. Но който се издигне над посредствеността и постигне успех, се опълчва срещу закона и заслужава наказание.