— Прав сте, невинаги. И понеже ме гледате, разбирам какво искате да кажете: че жена ми ме е напуснала, въпреки че съм богат. Но почти винаги е възможно любовта да се купи. Впрочем знае ли някой на тази маса колко винетки и колко осветителни стълба има на гърба на една банкнота от десет долара?
Никой не знаеше, а и никой не се интересуваше. Репликата за любовта напълно бе помрачила радостното настроение и ние прехвърлихме разговора върху литературни награди, музейни експозиции, най-новия филм, театралната постановка, която е имала по-голям успех от очаквания.
— Как беше на твоята маса?
— Нормално. Както обикновено.
— Аз успях да предизвикам интересна дискусия на тема пари, която обаче завърши трагично.
— В колко часа ще летиш утре?
— В седем и половина сутринта. Тъй като ти ще летиш за Берлин, можем да пътуваме в едно такси.
— Къде отиваш?
— Знаеш къде. Не си ме питала, но знаеш.
— Да, знам.
— Както знаеш, че в този момент си казваме „сбогом“.
— Бихме могли да се върнем към времето, когато се запознах с теб: един мъж с разбито сърце заради някой, който е заминал, и една жена, отчаяно влюбена в съседа си. Бих могла да ти припомня това, което ти каза веднъж: ще се боря докрай. Борих се и загубих — сега искам да излекувам раните си и да се впусна в друга битка.
— Аз също се борих и също загубих. Не се опитвам да зашия скъсаното: искам само да стигна докрай.
— Ти знаеше ли, че страдам всеки ден? Страдам от много месеци насам, опитвайки се да ти покажа колко те обичам, как нещата придобиват смисъл само когато ти си до мен.
Ала сега, макар и да продължавам да страдам, реших, че стига толкова. Приключено е с това. Уморих се. От онази нощ в Загреб свалих гарда и си казах: ако ще има следващ удар, нека идва. Дори и да бъда простряна на ринга, да бъда нокаутирана, все някой ден ще се възстановя.
— Ще срещнеш някого.
— Разбира се: аз съм млада, красива, интелигентна, привлекателна. Но няма да мога да изживея това, което изживях с теб.
— Ще откриеш други емоции. И знай, дори и да не ти се вярва, че докато бяхме заедно, съм те обичал.
— Убедена съм, но това с нищо не намалява болката ми. Утре ще вземем отделни таксита: мразя сбогуванията, особено на летища и гари.
Завръщане в Итака
— Днес ще преспим тук, а утре ще тръгнем с коне. Колата ми не може да върви из пясъка на степта.
Намирахме се в нещо като бункер, останал може би от Втората световна война. Мъжът, който живееше в него с жена си и внучката си, ни посрещна и ни настани в скромна, но чиста стая.
Дос продължи:
— И не забравяй: трябва да си избереш име.
— Не мисля, че това ще го заинтересува — каза Михаил.
— Разбира се, че ще го заинтересува — настоя Дос. — Наскоро се виждах с жена му. Познавам начина му на мислене, знам какво е открил, знам какво очаква.
Гласът на Дос беше любезен и в същото време категоричен. Да, щях да си избера име, щях да следвам съвсем точно указанията, щях да продължавам да отхвърлям личната си история и да навлизам в собствената си легенда — дори и да го правех само заради умората.
Чувствах се изтощен, предишната нощ бях спал само два часа: тялото ми все още не се бе приспособило към огромната часова разлика. Бях пристигнал в Алма Ата към единайсет през нощта местно време, докато във Франция беше шест следобед. Михаил ме бе оставил в хотела, подремнах малко, събудих се много рано сутринта, видях, че уличните лампи още светят, и си помислих, че в Париж сигурно е време за обяд. Бях гладен, попитах дали не може да ми бъде сервирано нещо в стаята, на което ми отговориха: „Разбира се, но трябва да се помъчите да спите, в противен случай организмът ви ще продължи да функционира по европейско време.“
За мен няма по-голямо мъчение от това да се опитвам да спя; изядох един сандвич и реших да се разходя. Зададох обичайния въпрос на администратора на хотела: „Опасно ли е да се излиза по това време?“ Той отвърна, че не е опасно, и аз тръгнах по празните улици, по тесните пресечки, по широките булеварди. Алма Ата беше град като всеки друг — със светещи надписи, с полицейски коли, които патрулираха, с просяци и проститутки. Трябваше непрекъснато да си повтарям: „Намирам се в Казахстан!“ В противен случай щях да си помисля, че съм в някой парижки квартал, който не познавам добре.
— Намирам се в Казахстан! — казвах аз на пустия град, докато един глас не ми отговори:
— Разбира се, че се намирате в Казахстан.
Изплаших се. На една пейка на площада близо до мен в този среднощен час седеше мъж с раница до себе си. Стана, представи се като Ян, родом от Холандия, и допълни: