Усещам как Раят се спуска от небето. И осъзнавам, че този момент от живота ми е неповторим — нещо, което често пъти разбираме едва след като вълшебният миг е отминал. Тук съм с цялото си същество, без минало, без бъдеще, концентриран в това утро, в музиката от конските копита, в нежността, с която вятърът гали тялото ми, в неочакваната благодат да съзерцавам небето, земята, хората. Изпадам в благоговение, екстаз, благодарност, че съм жив. Моля се тихо, слушайки гласа на природата, и разбирам, че невидимият свят винаги се проявява чрез видимия.
Задавам няколко въпроса на небето, същите въпроси, които задавах на майка ми като дете:
Защо обичаме едни хора и мразим други? Къде отиваме, след като умрем? Защо се раждаме, след като накрая умираме? Какво означава Бог?
Степта ми отговаря с неспирния шепот на вятъра. Това ми стига: да знам, че можем да продължим напред дори и след като узнаем, че най-важните въпроси в живота ни ще останат без отговор.
На хоризонта се появиха възвишения и Дос ни накара да спрем. Забелязах, че до нас тече река.
— Тук ще преспим.
Свалихме раниците от конете, опънахме палатката. Михаил започна да копае дупка в пръстта.
— Така са правели номадите; изкопавали са дупка, покривали са дъното и стените й с камъни и са палели огън, който вятърът не можел да угаси.
На юг между нас и възвишенията се появи облак прах. Малко по-късно разбрах, че е причинен от галопиращи коне. Казах на другите какво съм видял: двамата ми спътници бързо се изправиха; забелязах, че са напрегнати. След това обаче размениха няколко думи на руски и се успокоиха. Дос отново се залови да опъва палатката, докато Михаил палеше огъня.
— Можеш ли да ми обясниш какво става?
— Макар и да ти се струва, че сме обградени от празно пространство, сигурно си забелязал, че минаваме край пастири, реки, костенурки, лисици, конници. Имаш усещането, че виждаш всичко наоколо, но не се ли питаш откъде идват тези хора? Къде са къщите им? Къде прибират стадата си?
Пустошта е илюзия: непрекъснато наблюдаваме и сме наблюдавани. Според един чужденец, който не може да разчита знаците на степта, всичко е наред и той не забелязва нищо друго освен коне и конници.
Ала ние, които сме израснали тук, различаваме юртите, кръглите къщи, които се сливат с пейзажа. Умеем да се ориентираме, наблюдавайки как и в каква посока се движат конниците; навремето от тази способност е зависело оцеляването на племето — имало е врагове, нашественици, контрабандисти.
Чуй сега лошата новина: открили са, че сме тръгнали към близкото село зад тези възвишения, и са изпратили хора, за да убият магьосника, който има видения, и мъжа, дръзнал да наруши спокойствието на чужденката.
След което се разсмя.
— Почакай малко, и ще разбереш.
Конниците се приближаваха. Вече можех да ги различа.
— Нещо не е наред. Някакъв мъж преследва жена.
— Не ти се струва нормално, но е част от живота ни. Жената мина край нас, държейки в ръка дълъг камшик.
Вместо да поздрави, извика нещо на Дос и му се усмихна, след което започна да обикаля в галоп около мястото, където се канехме да пренощуваме. Мъжът, целият потен, но усмихнат, също ни поздрави, опитвайки се да догони жената.
— Нина би могла да е по-мила с него — каза Михаил. — Не е нужно да се държи така.
— Точно затова: понеже не е нужно, тя не е длъжна да бъде мила — отвърна Дос. — Пък и е красива и има добър кон.
— Но тя се държи така с всички.
— Аз успях да я сваля от коня — заяви горделиво Дос.
— Щом говорите на английски, значи искате да разбера разговора ви.
Жената се смееше, яздеше все по-бързо и смехът й изпълваше степта с радост.
— Това е само начин на ухажване. Нарича се „киз куу“, което означава „да свалиш момичето от коня“. Всички ние в някой момент от детството или младостта си сме го правили.
Мъжът, който я преследваше, постепенно я настигаше, но за всички нас беше ясно, че конят му няма да издържи.
— По-късно ще ти разкажа за степната култура тенгри — продължи Дос. — Но тъй като сега присъстваш на тази сцена, позволи ми да ти обясня нещо много важно: тук, по тези земи, жената се разпорежда за всичко. Винаги й правят път да мине. Ако се разведе, получава половината от зестрата, дори и решението за развода да е нейно. Щом видим жена с бял тюрбан, което означава, че е майка, трябва да сложим ръка на сърцето си и да сведем глава в знак на уважение.