— И какво общо има това с обичая „да свалиш момичето от коня“?
— В селото, което е в подножието на планината, около това момиче, което се казва Нина и е най-красивото в областта, се навъртат доста мъже. Обичаят киз куу се е появил много отдавна, когато степните жени, наречени амазонки, също са воювали.
В онази епоха никой не искал позволение от родителите си, за да се ожени: кандидатите и момичето се събирали на определено място, всички на коне. Момичето започвало да обикаля около мъжете, смеело се, предизвиквало ги, удряло ги с камшика си. Докато най-храбрият не решавал да я подгони. Ако тя успеела да му се изплъзне за определено време, този младеж трябвало да моли земята да се отвори и да го погълне, защото завинаги си спечелвал репутацията на лош конник — най-големия срам за един воин.
Ако успеел да я настигне, да се изплъзне от камшика и да я свали на земята, това означавало, че е истински мъж — можел да я целуне и да се ожени за нея. Очевидно е, че както в миналото, така и сега момичетата решават кога да избягат и кога да се оставят да бъдат хванати.
Нина явно искаше само да се забавлява. Отново се бе отдалечила от младежа и се връщаше в селото.
— Дойде, за да се покаже. Сега знае, че пристигаме, и отива да разгласи новината.
— Имам два въпроса. Първият може да ви се стори глупав: още ли избирате годениците си по този начин?
Дос каза, че днес това е само шега. Докато на Запад хората се обличат по определен начин и ходят в барове и заведения, които са на мода, в степта за ухажване се използва киз куу. Нина вече е унизила не един младеж и се е оставила да бъде свалена от коня от мнозина — така както се случва и в най-хубавите дискотеки по света.
— Вторият ми въпрос ще ви се стори още по-идиотски: жена ми се намира в селото което е в подножието на планината, нали така?
Дос кимна утвърдително.
— След като сме само на два часа път, защо тогава не спим там? Има още много време, преди да се свечери.
— Наистина сме на два часа път, но съществуват две причини да не го направим. Първата: дори и Нина да не беше дошла дотук, някой сигурно вече ни е видял и е казал на Естер, че пристигаме. Така ще й дадем време да реши дали иска да ни види, или предпочита да отиде за няколко дни в съседното село. В такъв случай няма да я последваме.
Сърцето ми се сви.
— След всичко, което направих, за да стигна дотук?
— Не го повтаряй, защото това ще означава, че нищо не си разбрал. Нима смяташ, че усилията ти трябва да бъдат възнаградени с подчинението, благодарността и признателността на човека, когото обичаш? Ти дойде тук, защото този е твоят път, а не за да купиш любовта на жена си.
Колкото и несправедливо да изглеждаше на пръв поглед, той беше прав. Попитах го коя е втората причина.
— Все още не си си избрал име.
— Не е толкова важно — повтори Михаил. — Той не разбира за какво става дума, а и не е част от нашата култура.
— Аз мисля, че е важно — каза Дос. — Дядо ми каза, че трябва да закрилям чужденката и да й помагам, така както тя ме закриляше и ми помагаше. На Естер дължа вътрешното си спокойствие и не искам нейното спокойствие да бъде нарушено.
Той трябва да си избере име. Трябва да забрави веднъж завинаги своята история, свързана с болка и страдание, и да повярва, че е нова личност, че току-що се е родил и отсега нататък ще се ражда отново всеки ден. Ако не го направи и двамата с Естер отново заживеят заедно, той ще я накара да си плати за всичко, което е изстрадал заради нея.
— Още снощи си избрах име — отвърнах аз.
— Изчакай да се смрачи и тогава ще ми го кажеш.
Когато слънцето се доближи до хоризонта, отидохме на едно място в степта, което представляваше същинска пустиня с огромни пясъчни хълмове. Започнах да чувам някакъв по-различен шум, нещо като резонанс, като силно вибриране. Михаил каза, че това е едно от малкото места на света, където дюните пеят.
— Когато бях в Париж и разказах за това, ми повярваха само защото един американец потвърди, че е виждал подобно нещо в Северна Африка. На света има трийсет места като това. Днес специалистите обясняват всичко: благодарение на уникалния начин, по който се е образувало мястото, вятърът прониква в песъчинките и създава този шум. Впрочем в древността са смятали, че това е едно от вълшебните места в степта и за теб е голяма чест, че Дос е решил да смени името ти точно тук.
Заизкачвахме се по една от дюните и колкото повече напредвахме, толкова повече се усилваше шумът и вятърът ставаше по-поривист. Когато стигнахме до върха, оттам се виждаха още по-ясно планините на юг и огромната равнина, която ни заобикаляше.
— Обърни се на Запад и си съблечи дрехите — каза Дос. Направих каквото ми нареди, без да задавам въпроси.