Стана ми студено, но те изобщо не изглеждаха загрижени за това как се чувствам. Михаил коленичи и като че ли започна да се моли. Дос погледна небето, земята, мен и сложи ръце на рамото ми — така както аз самият, без да знам, бях постъпил с холандеца.
— Посвещавам те в името на Господарката. Посвещавам те на Земята, която е Господарката. Посвещавам те в името на коня. Посвещавам те на света и се моля той да ти помогне да вървиш напред. Посвещавам те в името на безкрайната степ. Посвещавам те на безкрайната Мъдрост и се моля хоризонтът ти да е по-широк от това, което успяваш да видиш. Ти си избра име и ще го произнесеш за пръв път сега.
— В името на безкрайната степ си избирам име — отвърнах аз, оставяйки се да бъда воден от шума на вятъра, без да знам дали така повелява традицията.
Преди много столетия един поет описал странстванията на мъж, наречен Одисей, по пътя към остров Итака, където го чакала любимата му жена. Одисей се бори с много опасности, като се започне от бури и се стигне до изкушения за по-лесен живот. В един момент, когато търси някаква пещера, той среща еднооко чудовище.
Циклопът го пита как се казва и Одисеи отговаря „Никой“. Започват да се борят, Одисей успява да прониже единственото око на циклопа и затваря входа на пещерата с една скала. Другарите на циклопа чуват викове и му се притичват на помощ. Забелязвайки, че входът е затворен със скала, те го питат кой е с него. „Никой! Никой!“, отговаря циклопът. Другарите му решават, че няма никаква опасност нито за него, нито за тях, и си тръгват. Ето как Одисей успява отново да се отправи на път към жената, която го чака.
— Твоето име Одисей ли е?
— Моето име е Никой.
Тялото ми трепереше и имах усещането, че хиляди игли се забиват в кожата ми.
— Концентрирай се върху студа и ще спреш да трепериш. Позволи му той да заеме изцяло мислите ти, докато не остане място за нищо друго, и тогава студът ще се превърне в твой спътник и приятел. Не се опитвай да го подчиниш. Не мисли за слънцето, защото ще стане още по-лошо — ще знаеш, че съществува и друго нещо освен студа, като топлината например, и тогава той ще почувства, че е нежелан, че не го обичаш.
Мускулите ми се стягаха и отпускаха, за да произвеждат енергия и по този начин да запазят организма ми жив. Направих това, което Дос ме накара, защото ми вдъхваше доверие със спокойствието, нежността, властността си. Позволих на иглите да проникват в кожата ми, на мускулите ми да се съпротивляват, на зъбите ми да тракат, като в същото време си повтарях наум: „Не се съпротивлявайте, студът е наш приятел!“ Мускулите ми не се подчиниха, стояхме така около петнайсет минути, докато изгубиха силата си, престанаха да разтърсват тялото ми и изпаднах в някакво вцепенение; понечих да седна, но Михаил ме хвана и ме изправи на крака, докато Дос ми говореше. Думите му сякаш идваха от много далеч, от мястото, където степта докосва небето.
— Бъди добре дошъл, номаде, който кръстосваш степта. Бъди добре дошъл тук, където винаги казваме, че небето е синьо, дори и то в даден момент да е сиво, защото познаваме цвета, който е над облаците. Бъди добре дошъл в земята на тенгри. Бъди добре дошъл при мен, аз съм тук, за да те посрещна и да те поздравя за търсенето ти.
Михаил седна на земята и ме накара да изпия нещо, което веднага сгря кръвта ми. Дос ми помогна да се облека, слязохме от дюните, разговарящи помежду си, качихме се на конете и се върнахме в импровизирания лагер. Преди двамата да започнат да готвят, заспах дълбоко.
— Какво е това? Нима още не е съмнало?
— Отдавна съмна: това е само една пясъчна буря, не се притеснявай. Сложи си тъмните очила, за да си предпазиш очите.
— Къде е Дос?
— Върна се в Алма Ата. Церемонията снощи ме развълнува: наистина, не беше нужно Дос да го прави, за теб сигурно е било загуба на време, освен опасността да се разболееш от пневмония. Надявам се да си разбрал, че това е неговият начин да ти покаже, че си добре дошъл. Вземи олиото.
— Май съм се успал.
— Имаме само още два часа път с конете. Ще пристигнем, преди слънцето да е достигнало зенита си.
— Трябва да се изкъпя. Трябва да се преоблека.
— Невъзможно е: ти си насред степта. Налей олиото в тенджерата, но най-напред го обречи на Господарката — то е най-ценният продукт тук след солта.
— Какво е тенгри?
— Думата означава „култ към небето“, нещо като религия без религия. Оттук са минали будистите, индуистите, католиците, мюсюлманите, сектите, поверията, суеверията. Номадите сменяли вярата си, за да избегнат репресиите, но продължавали — и продължават — да вярват единствено в Божеството, което е навсякъде по всяко време. То не може да бъде изолирано от природата, преразказано в книги или затворено между четири стени. Откакто стъпих отново на тази земя, се чувствам по-добре, сякаш наистина съм имал нужда от такава духовна храна. Благодаря ти, че ми позволи да дойда с теб.