— А аз ти благодаря, че ме представи на Дос. Вчера, докато той ме посвещаваше, почувствах, че е необикновена личност.
— Учил съм се от дядо му, който се е учил от своя баща, който на свой ред се е учил от баща си, и така нататък. Начинът на живот на номадите и липсата на писменост до края на деветнайсети век са създали традицията на акин, човека, който трябва да запомня всичко и да предава историята на поколенията. Дос е акин.
Впрочем като казвам, че се уча, надявам се да не го тълкуваш като натрупване на знания. Историята няма нищо общо с дати, имена или действителни факти. Тя не е история на победители и победени, а на хора, които вървят по света, съзерцават степта и позволяват на Енергията на любовта да проникне в тях. Наливай олиото по-бавно, иначе ще започне да пръска на всички страни.
— Почувствах се благословен.
— И аз бих искал да се чувствам по същия начин. Вчера отидох да видя майка ми в Алма Ата. Тя ме попита дали съм здрав, дали печеля добре. Излъгах я, казах й, че се чувствам прекрасно, че изнасям театрален спектакъл в Париж, който се радва на голям успех. Завръщам се днес в родината си, а ми се струва, че съм я напуснал едва вчера и че през цялото време, докато съм бил в чужбина, не съм направил нищо значимо. Разговарям с просяци, движа се с племето, организирам срещите в ресторанта, но какъв е резултатът? Никакъв. Не съм като Дос, който е научил много неща от дядо си. Осланям се единствено на невидимото присъствие, което ме води, но понякога си мисля, че това са само халюцинации: може би това наистина са епилептични пристъпи, а не нещо друго.
— Само преди една минута ти ми благодари, че съм те взел със себе си, а сега излиза, че това те е накарало да се почувстваш нещастен. Трябва да си наясно с чувствата си.
— Изпитвам и двете неща, няма нужда да избирам между тях. Мога да се люлея между моите противоположности, да изпадам от една крайност в друга.
— Искам да ти кажа нещо, Михаил. Откакто те познавам, аз също се люшкам между противоречия. Отначало те мразех, после започнах да те приемам и колкото по-добре те опознавах, толкова повече те уважавах. Още си млад, нормално е понякога да се чувстваш безсилен. Не знам на колко души си успял да въздействаш, но едно е сигурно: ти промени живота ми.
— Целта ти беше единствено да намериш жена си.
— И продължава да е същата. Но това ме накара да пресека не само степите на Казахстан: върнах се към миналото си, видях къде съм грешил, къде съм спрял, видях момента, в който изгубих Естер — момента, който мексиканските индианци наричат „удобното извинение“. Изживях неща, за които никога не съм предполагал, че могат да ми се случат на моята възраст. И всичко това благодарение на факта, че ти беше до мен и ме водеше, макар и да не го осъзнаваше. Ако искаш да знаеш, вярвам, че чуваш гласове. Вярвам, че си имал видения като дете. Винаги съм вярвал в много неща, сега вярвам още повече.
— Ти не си същият човек, с когото се запознах.
— Не съм. Надявам се Естер да е доволна.
— А ти самият доволен ли си?
— Разбира се.
— В такъв случай това е достатъчно. Сега ще ядем, ще изчакаме бурята да утихне и тогава ще продължим.
— Хайде да се изправим срещу бурята.
— Добре. Ще направим както желаеш: бурята не е знак, а само следствие от унищожаването на Аралско море.
Гневът на вятъра започва да отслабва, конете сякаш вървят по-бързо. Навлизаме в някаква долина и пейзажът коренно се променя: безкрайният хоризонт е заменен от високи скали без никаква растителност. Поглеждам надясно и виждам храст със завързани на него жълти панделки.
— Тук е било! Тук си видял…
— Не. Моят храст беше унищожен.
— Какво означава тогава това?
— Място, където се е случило нещо много важно.
Той слиза от коня си, отваря раницата, изважда нож, отрязва парче от ръкава на ризата си и го връзва на един от клоните. Погледът му се променя, може би забелязва видението до себе си, но не искам да го разпитвам.
И аз правя същото. Моля се за закрила, помощ и също усещам някакво присъствие до себе си: моята мечта, моето дълго пътуване към жената, която обичам.
Отново възсядаме конете. Той не ми казва за какво се е молил, аз също не споделям молитвата си с него. След пет минути се появява малко селище с бели къщи. Някакъв мъж ни посреща, приближава се до Михаил и го заговаря на руски. Двамата спорят известно време, след което мъжът си тръгва.