Макар и да сме женени отдавна, никога не съм познавал добре съпругата си: бях си създал една „любовна история“ като онези, които виждах във филмите, четях в книгите и списанията, гледах по телевизията. В моята история „любовта“ беше нещо, което нарастваше, стигаше до определени размери и от този момент нататък трябваше само да я поддържам жива като растенията, поливайки я от време на време, откъсвайки сухите листа. „Любов“ беше за мен и синоним на нежност, сигурност, престиж, уют, успех. „Любовта“ се изразяваше чрез усмивки, чрез думи като „обичам те“ или „много съм щастлив, когато се прибираш вкъщи“.
Ала нещата бяха по-объркани, отколкото си мислех. Случвало ми се е да изпитвам луда любов към Естер, преди да пресека някоя улица, но когато стигнех до отсрещния тротоар, вече се чувствах като затворник; тази обвързаност ми тежеше и жадувах да тръгна отново в търсене на приключения. Тогава си мислех: „Не я обичам повече.“ А когато любовта се завръщаше с предишната си сила, изпитвах съмнения и си казвах: „Мисля, че съм свикнал с нея.“
Естер вероятно си е мислела същото и си е казвала: „Това са глупости, ние сме щастливи, можем да продължаваме да живеем по този начин.“ В края на краищата бе чела същите истории, бе гледала същите филми и телевизионни сериали и въпреки че в никой от тях не се споменаваше, че любовта е нещо повече от един щастлив край, защо да не бъде малко по-търпелива към самата себе си? Ако всяка сутрин си повтаряше, че е доволна от живота си, накрая сигурно щеше не само да повярва, но и да накара всички около нас да повярват.
Ала тя мислеше различно. Действаше различно. Опита се да ми го покаже, но аз не успях да го видя — трябваше да я изгубя, за да разбера, че вкусът на възвърнатите неща е по-сладък и от мед. И ето ме сега тук, крачещ по улиците на някакво селце, заспало, студено, изминаващ този път заради нея. Първата и най-важна нишка от паяжината, в която се бях оплел — „всички любовни истории са еднакви“, — се бе скъсала, когато бях блъснат от мотоциклета.
В болницата любовта ми каза: „Аз съм всичко и нищо. Аз съм като вятъра и не мога да вляза там, където прозорците и вратите са затворени.“
Отвърнах на любовта: „Но аз съм отворен за теб!“
А тя ми каза: „Вятърът всъщност е въздух. В твоя дом има въздух, но всичко е затворено. Мебелите ще се покрият с прах, влагата ще повреди картините, а стените ще станат на петна. Ти ще продължиш да дишаш, ще разбереш част от мен, но аз не съм някаква си част, а едно Цяло, което ти никога няма да опознаеш.“
Забелязах покритите с прах мебели, повредените от влагата картини. Нямах друг изход, освен да отворя прозорците и вратите. Когато го направих, вятърът помете всичко. Исках да запазя спомените си, онези неща, които бях постигнал с толкова много усилия, но всичко бе изчезнало и аз бях празен като степта.
Осъзнах още една от причините, довели Естер тук: това, че съм празен като степта.
И понеже бях празен, вятърът, който нахлуваше в мен, ми донесе нови неща, шумове, които никога не бях чувал, хора, с които никога не бях разговарял. Възвърнах си предишния ентусиазъм, защото се бях освободил от личната си история, бях унищожил „удобното извинение“, бях открил в себе си човек, способен да благославя другите по същия начин, по който номадите и магьосниците от степта го правеха със себеподобните. Открих, че съм много по-добър и по-способен, отколкото си мислех, и че възрастта забавя ритъма само на онези, които никога не са се осмелявали да вървят без чужда помощ.
Веднъж заради една жена направих дълго поклонение, за да се срещна с мечтата си. Много години по-късно същата жена ме накара да тръгна отново, но вече за да се срещна с мъжа, който се бе изгубил по пътя.
Сега мисля за всичко друго, само не и за важни въпроси: пея си наум една песен, питам се защо тук няма паркирани коли, забелязвам, че едната ми обувка ме стиска и че ръчният ми часовник все още върви по европейско време.
И всичко това, защото жената, моята жена, моят гид, любовта на живота ми, в този миг се намира само на няколко крачки разстояние; всяко нещо, независимо какво, ми помага да избягам от действителността, към която толкова се стремих, а сега ме е страх да застана лице в лице с нея.