Марта се надигна бавно, като воин, облечен в ризница и броня, непреклонна и вдъхваща опасения.
— Ако тая нощ аз не го изведа, никой повече няма да го види. Не ме плашат разстоянията, нито враждебната биоенергия, ако е така, както предполагам.
Матев зачака да чуе предположенията й, но тя измъкна от гардероба два шала и някаква кадифена мантия с качулка, обви се, взе старинен светилник, донесен от Цейлон, запали го и се запъти към гората, като пазеше с ръка пламъка. Матев гледаше прозрачната й пред светлината длан, а тя му приличаше на огнено цвете, израсло всред тъмнината.
Той знаеше, че е безполезно да увещава жена си да прекрати тези причудливи занимания. Реши да будува с нея и ако тя съвсем прекали, насила да я прибере. Приготви топло питие от вино, мед и карамфил, погледна терморегулатора, вдигна телефона, за да разбере как се чувствуват синът му и дъщеря му в града.
Борис започна да се оплаква, че сестра му не го слушала, тя пък заяви, че брат й вече не я обичал и не искал да я заведе не знам къде си… Матев пусна в ход целия си родителски авторитет, въдвори спокойствие, но след като остави слушалката, се почувствува така уморен, че полегна, а после и заспа на дивана.
И видя насън как всред изпаренията на клокочещи блата една ръка, изваяна от светлина, води сянката на изнемощял човек. Той залита, с неистови усилия измъква нозете си от лепкавата тиня, която дебне да го погълне, той пълзи, залавя се за клони, трепери от изтощение… но върви, защото светлината го вика. На развиделяване Матев скочи й веднага се втурна да търси Марта — нямаше я ни във вилата, ни из гората. Той обиколи околностите, вика, свири и запъхтян се върна във вилата, за да вземе ловната си пушка и да стреля. Тая пушка Матев държеше напук на Марта, която ненавиждаше ловците. Никога не бе ходил но лов, само от време на време сам си устройваше състезание и стреляше по панички. Жена му намираше и това развлечение за варварско и Матев бе уверен, че щом чуе изстрели, тя ще долети, за да му поднесе възмущенията си.
Но щом прекрачи входа на хола, чу бодър глас:
„…от приятелското посещение, което се тълкува като знак на добра воля.
Известният учен Александър Сулимски бе открит от патрулен катер на брега на езерото Оло. Съобщенията за смъртта му са били злонамерено разпространявани от някои агенции, с цел да се създаде дезорганизация в република Солера. Ученият е под грижите на компетентен медицински персонал.
Продължителната суша, която опустошава провинциите на …“
Матев изключи приемника. Другите новини не го интересуваха. Още повече след като забеляза любимата си съпруга. Сгушена в едно кресло, тя спеше или се преструваше, че спи. Той се надвеси над нея:
— Марта!
— Е, убеди ли се? — отговори тя и с мъка отвори очите си.
— Марта, аз винаги съм знаел, че си необикновена жена …
— Но не всякога си вярвал в това — уморено каза тя. — Сега можеш да ме заведеш да спя и гледай да не се напиеш от радост преди закуска.
Това напомняне охлади възторга на Матев и го засегна — той никога не бе се напивал, а Марта постоянно го упрекваше в някаква въображаема склонност към алкохола. След като я изпрати да спи, той доста унило поиска да го свържат с Александър С., като не се надяваше, че това ще стане. Но още преди да приключи със закуската си, приятелят му се обади от другия край на света.
— Ще ме посрещнеш ли? Тази нощ. Трябва незабавно да напусна страната. Самолетът е готов. Медицински персонал? Защо? Два освежаващи пластира, добра вечеря, чаша вино с треви и… чакай ме… С мен ще летят и журналистите Донервалд и Войкович. И тях ли? Няма ли да станем много народ в тихото ти жилище? Разбира се, разбира се, довиждане.
На вечеря във вилата на Матеви пристигнаха знаменитият Александър С. и журналистите, които го бяха последвали като хрътки, надушили дивеч.
Александър се настани точно под портрета на Мартиния любим композитор — Алесандро Скарлати — и Матев с удивление забеляза невероятната прилика между двамата, която иначе оставаше скрита, засенчена от перуката на божествения маестро.
Марта не се показа. Заяви, че уважава желанието на учения да не се познава с нея.
Матев съжаляваше, че заради вироглавството си, тя е лишена от възможността да чуе толкова интересни неща. Александър разказваше за неизвестни фосфоресциращи в тъмнината храсти, за пеещи нощни пеперуди, за блата, които бълват разноцветна пяна, за вулкани-джуджета с размери на японски вази… за един свят, строго пазен от вековната джунгла, недостъпен за белите хора, където има град, несътворен от човешка ръка, пуст, блестящ, с постройки от стъкловидно вещество, което се огъва под човешка длан, с площади, настлани с жълтеникави кости на допотопни чудовища и конусовидни кули, които потрепват от вятъра, но никаква стомана, диамант или лазерен лъч не може да се вреже в повърхността им, а тя прилича на обрасла в мъх дървесна кора… Градът е защитен от невидима преграда, тя изпуска искри, трудно преодолима е, а изпаренията на околните блата обгръщат като мътна вълна напуснатия град; дори при нисък полет погледът не може да проникне в това омагьосано място. Но най-странното явление, което установил изследователят, било, че никакви микроорганизми не се срещат отвъд искрящата преграда. Там всичко сякаш било стерилизирано и покрито с прозрачен похлупак, за да се съхрани с хилядолетия. Когато излязъл от града, Александър разбрал, че се е излекувал от възпалението на очите си, от кашлицата и кожните обриви, причинени от бактериологичното оръжие, с което той се справил не безнаказано.