Л. Дж. Смит
Заклинателка
книга първа от поредицата "Нощен свят"
Нощният свят не е място. Той е навсякъде около нас. Нощният свят е тайно общество на вампири, върколаци, вещици, шейпшифтъри и други същества на мрака. Те живеят сред нас, но спазват свои собствени правила. И първите две от тях гласят:
1. Никога не допускай хората да научат за Нощния свят.
2. Никога не се влюбвай в човешко същество.
Това са истории за онова, което се случва, когато тези правила бъдат нарушени.
1
Изключени!
Това беше една от най-страшните думи, за която може да се сети ученик, и тя не спираше да отеква в ума на Теа Хармън, докато колата на баба й се приближаваше към училището.
— Това — каза баба Хармън от предната седалка — е последният ви шанс. Осъзнавате го, нали? — Когато шофьорът отби колата до бордюра, тя продължи: — Не знам защо ви изгониха от последното училище, не искам да знам и сега, но ако се появи и най-малък проблем в новото ви училище, ще се откажа от вас и ще пратя и двете ви при леля ви Урсула. А вие не искате това, нали?
Теа поклати енергично глава в отрицание.
Къщата на леля им Урсула носеше гръмкото име „Манастира“ — сива крепост на върха на пуста планина. Теа си представи каменните стени, атмосферата на мрак и леля им Урсула, която следи всяко тяхно движение със свити устни. По-добре беше да умре, отколкото да отиде там!
На задната седалка до нея братовчедка й Блейс също клатеше глава. Но Теа знаеше, че тя едва ли слушаше баба им.
Самата Теа също едва успяваше да събере мислите си. Чувстваше се замаяна и объркана, сякаш една част от нея все още беше в Ню Хампшир в кабинета на последния им директор. Още виждаше изражението на лицето му, което показваше, че тя и Блейс ще бъдат изключени — отново!
Но този път нещата се развиха по-зле от всякога. Никога нямаше да забрави начина, по който сините и червени светлини на полицейските коли проблясваха през прозореца, или как димът се издигаше от овъглените останки на музикалното крило, или как плачеше Ранди Марик, докато го водеха към затвора. Или как Блейс продължаваше да се усмихва тържествуващо, сякаш всичко беше просто игра.
Теа погледна към братовчедка си.
Блейс изглеждаше красива и смъртоносна, което не беше по нейна вина. Тя винаги имаше такъв вид и причината за това отчасти бяха тлеещите й сиви очи и косата й с цвят на застинал пушек. Всъщност нейната коса беше толкова различна от русата коса на Теа, колкото деня от нощта, и именно красотата й продължаваше да ги въвлича в нови и нови проблеми. Но така или иначе, Теа не можеше да не я обича.
В крайна сметка те бяха отгледани като сестри. А връзката между две сестри е най-силната, която може да съществува… Или поне така смятаха вещиците.
Но ние не можем да си позволим да бъдем изключени отново. Не можем! Знам, сега си мислиш, че ще можеш да постъпваш така отново и отново и добрата стара Теа винаги ще се застъпва за теб, но грешиш. Този път трябва да те спра.
— Това е всичко — отсече баба им, приключвайки с инструкциите си. — Стойте настрана от проблемите до края на октомври или ще съжалявате. А сега се махайте. — Тя удари седалката на шофьора с бастуна си. — Тобаяс, към къщи.
Шофьорът, момче на двайсетина години с къдрава коса и уморено изражение, което всеки от чираците на възрастната дама придобиваше след няколко дни работа при нея, промърмори:
— Да, милейди — каза той и сложи ръка върху скоростния лост.
Теа посегна към дръжката на вратата и се измъкна от колата, последвана от Блейс.
Старият линкълн континентал потегли. Теа бе оставена с братовчедка си Блейс под топлото слънце на Невада пред двуетажната тухлена сграда на гимназията „Лейк Мийд“.
Теа премигна веднъж, два пъти, в опит да пренареди мислите си. После се обърна към братовчедка си:
— Обещай ми — рече тя строго, — че няма да направиш същото нещо и тук.
Блейс се засмя и каза:
— Никога не правя едно и също нещо два пъти.
— Знаеш какво имам предвид.
Блейс сви устни и се наведе да намести обувката си.
— Не мислиш ли, че баба малко прекали с лекцията този път? Струва ми се, че има нещо, което пропусна да ни каже. Имам предвид, какво беше това за края на октомври? — Блейс се изправи, отметна назад черната си коса и се усмихна очарователно. — Не трябва ли да отидем до канцеларията, за да си вземем програмата?