— Тогава всичко е наред! — Ерик все още изглеждаше щастлив. — И Теа? — Произнесе името й срамежливо, сякаш се страхуваше да го използва. — Може би… може би някой път ще излезем пак заедно. Или пък ще ми дойдеш на гости…
— Ъ-ъ… — Ароматът на Йемона настина я замайваше. — Ами, тази седмица се опитвам да свикна с новото училище… Но може би по-натам.
— Добре, по-натам. — Усмивката му беше неочаквана, почти ослепителна. Променяше лицето му, придавайки му някакво особено обаяние и той вече не изглеждаше толкова трогателно срамежлив. — Ако има нещо, с което мога да ти помогна, само кажи.
„Красив е“, помисли си Теа. Усети как сърцето й се стяга от сладостна болка. До този момент не беше забелязала колко привлекателен е той и как сивите пръски в очите му улавят слънчевите лъчи…
„Престани! — каза си тя рязко. — Това е просто една среща. И не забравяй, че той е един от сганта.“ Почувства се неловко, че използва тази дума дори в мислите си. Трябваше да изкупи това по някакъв начин. Несъзнателно пристъпи към Ерик и вдигна очи към него. Бяха само на сантиметри един от друг и почувства, че й се вие свят.
— Трябва да тръгвам… Доскоро — промърмори тя и се обърна.
— Доскоро — отвърна той, все така сияещ, а Теа почти побягна.
Сряда, четвъртък и петък тя се опитваше да не го забелязва. Избягваше го по коридорите, правейки се на много заета. По всяка вероятност това не му убягваше, защото Ерик ни най-малко не й се натрапваше. В същото време на Теа й се искаше той да не изглежда непрекъснато толкова замечтан и щастлив.
Освен това трябваше да внимава и за Блейс. Тя вече беше привлякла вниманието на двама широкоплещести футболисти — Бък и Дуейн, които я следваха навсякъде, макар нито един от тях да не беше поканен на танците. Блейс имаше уникален начин да се справя с обожателите си, казвайки им в един момент да се разкарат.
— Аз не съм твоето момиче — заяви тя на едно чудесно момче от азиатски произход с обица на ухото.
Това се случи в обедната почивка в четвъртък. Вещиците бяха заели една цяла маса само за себе си. Вивиан, Селена и Блейс седяха от едната страна, а Дани и Теа от другата. Красивото момче беше подпряло коляно на стола до Блейс и я поглъщаше неспокойно с поглед.
— Не можеш да си с мен, Кевин, аз ще те съсипя. По-добре си върви — рече Блейс с тих огън в сивите си очи.
Кевин се размърда неспокойно.
— Но аз съм богат — каза той простичко, без да има за цел да се превзема.
— Тук не става въпрос за пари — отвърна Блейс с неодобрителна усмивка. — И освен това не мисля, че си толкова заинтригуван от мен.
— Шегуваш ли се? Аз съм направо луд по теб. Всеки път, когато те видя… направо не знам какво става с мен.
Кевин погледна към другите момичета и Теа знаеше, че му е неловко да говори за чувствата си пред толкова много зрители. Но не и достатъчно неловко, за да спре.
— Бих направил всичко за теб — продължи той.
— Не мисля така. — Блейс си играеше с пръстена на показалеца си.
— Какво е това? — подхвърли Вивиан безгрижно.
— Ами, просто един малък диамант — отвърна Блейс. Изпъна ръката си и камъкът проблесна. — Стюарт Макреди ми го даде тази сутрин.
Кевин веднага реагира:
— Аз мога да ти купя купища пръстени.
Теа го съжали. Изглеждаше добро момче. Беше го чула да говори, че иска да стане музикант. Но знаеше, че няма да има полза, ако му кажеше да си върви. Това само щеше да го направи още по-настоятелен.
— Но аз не искам пръстен от теб — каза тихо Блейс с лек укор в гласа. — Стюарт ми го даде, защото е единственият му спомен от майка му. Той означава много за него и затова искаше да го имам.
— Бих направил същото за теб — отвърна Кевин.
Блейс поклати глава.
— Едва ли.
— Наистина е така!
— Не, това, което ти е най-скъпо, е колата ти, а ти никога не би се отказал от нея.
Теа беше виждала колата му — сребристосиво порше, което той с удоволствие галеше всяка сутрин, когато го паркираше пред училище.
Кевин изглеждаше объркан.
— Но колата не е моя, а на родителите ми. Просто ми я дават да я ползвам.
Блейс кимна с разбиране.
— Виждаш ли? Казах ти, че не си готов на толкова много. Сега защо просто не си отидеш като добро момче.