Настъпи някаква суматоха в другия край на залата пред главния вход. Хората започнаха да се скупчват. Първоначално Теа си помисли, че е станало някакво ново сбиване заради Блейс, но после видя как една олюляваща се фигура се появи под светлините на дансинга.
— Искам да знам — чу се неравен глас, който се издигна над музиката. — Искам да знаам!
Бендът спря да свири. Хората се обърнаха, стреснати от нещо в тембъра на гласа. Беше неестествен, а интонацията му някак странна дори за пиян човек. Онзи, който беше извикал тези думи, очевидно беше дълбоко разстроен.
Теа се изправи.
— Искам да знаам! — повтори фигурата едновременно отчаяно и гневно. После се обърна и Теа усети ледени тръпки по гърба си.
Непознатият носеше детска пластмасова маска на футболист, от онези с ластик. Беше подходяща за празника на Хелоуин, но за училищно парти беше нелепа.
„О, Илития“, каза си Теа.
— Можеш ли да ми кажеш? — обърна се фигурата към невисоко момиче с черен тоалет на волани. То се отдръпна назад, протягайки ръка към партньора си.
Господин Адкинс, учителят по физика, се завтече към мястото на инцидента. Никой от другите дежурни учители не беше наоколо. „Навярно се опитват да се справят с провокираните от Блейс сбивания между момчетата“, помисли си Теа.
— Добре, достатъчно — каза господин Адкинс, сякаш се обръщаше към някакъв недисциплиниран клас. — Нека се успокоим…
Момчето с маската извади нещо от джоба си. То проблесна като дъга под разноцветните светлини на дансинга, отразявайки ги като в огледало.
— Това е бръснач — прошепна Дани хрипливо. — О, всемогъща Изида, откъде го е взел?
Нещо в оръжието — може би това, че беше толкова необикновено и старомодно — го правеше по-стряскащо и от нож. На Теа й мина през ум колко опасно можеше да бъде дори едно обикновено бръснарско ножче.
Господин Адкинс отстъпваше назад, с разперени ръце, сякаш се опитваше да предпази учениците зад него. В очите му имаше уплаха.
„Трябва да спра това“, помисли си Теа. Проблемът беше, че нямаше представа как. Ако имаше срещу себе си животно, можеше да се опита да контролира съзнанието му, но човешкият ум й беше неподвластен.
Въпреки това, стараейки се да не привлича внимание, тя тръгна бавно напред. Направи кръг около тълпата, движейки се успоредно с маскираното момче, което вече задаваше друг въпрос.
— Виждали ли сте я? — питаше то, крачейки бавно, а хората продължаваха да отстъпват назад. Вивиан и Селена се отдръпнаха настрани с кавалерите си. Бръсначът проблясваше.
Теа погледна към другия край на дансинга, където стояха Блейс и Кевин.
Нито Бък, нито Дуейн бяха наблизо, за да я защитят, ако беше нужно. Но тя не изглеждаше уплашена. Блейс винаги се беше отличава с невероятната си смелост. Сега тя стоеше с едната ръка на кръста и Теа виждаше, че братовчедка й много добре знае кой се приближава към нея.
Сетне Теа забеляза в суматохата още нещо. Ерик, който се връщаше с две чаши пунш от другата страна на дансинга. Пристъпваше бавно към маскираното момче, също като нея.
Опита се да срещне погледа му, но хората се бяха скупчили много нагъсто.
— Виждали ли сте я? — попита момчето, обръщайки се към една двойка точно пред Блейс. — Искам да знам…
Двойката се раздели, люшвайки се настрани като кегли за боулинг, и зад нея се откри Блейс — висока и елегантна в черния си костюм, със светлини, блещукащи в черната й коса.
— Тук съм, Ранди — каза тя. — Какво искаш да знаеш?
Ранди Марик се спря задъхан. Дишането му звучеше приглушено от съприкосновението на дъха му с пластмасовата маска. В залата беше настъпило зловещо мълчание.
Теа пристъпваше тихо. Ерик правеше същото от другата страна. Веднага щом я забеляза, той поклати глава и тя прочете по устните му, че й казва да стои настрана.
Да, а ти междувременно ще се справиш с него, въоръжен с две чаши с пунш в ръцете.
— Ти стой настрана — прошепна му тя почти беззвучно.
Ръката на Ранди трепереше, карайки бръснача да проблясва. Дишаше тежко.
— Какво има Ранди? — попита Блейс. Токчето на едната от обувките й потропваше нетърпеливо.
— Чувствам се зле — почти проплака Ранди. Изведнъж се създаде впечатлението, че главата му не е добре свързана с шията му. — Липсваш ми.
Гласът му накара Теа да настръхне. Звучеше като човек с ръста на осемнайсетгодишен и ума на четиригодишно дете.