— Да тръгваме — каза кратко той.
На излизане минаха покрай Вивиан и Селена. Теа не можеше да отрече, че изглеждаха шокирани и нещастни, но се съмняваше дали това щеше да продължи дълго.
Дани беше на паркинга с Джон Финкелщайн.
— Отивам си вкъщи — каза тя натъртено и хвърли нещо в един близък храст от скални рози.
Беше празното шишенце.
Теа почувства известно облекчение и докосна леко ръката на Дани.
— Благодаря.
Дани погледна назад към кафетерията.
— Чудя се какво ли искаше да узнае той? — промърмори тя.
И точно тогава, сякаш в отговор на нейния въпрос, се чу вик от осветения вход. Не звучеше като глас на човек, а като вой на агонизиращо животно.
— Защоооо?
Теа се обърна слепешката и почти се затича към джипа на Ерик.
Докато караше в мрака, Ерик каза тихо:
— Предполагам, че това е бившият й приятел.
— Да, от миналия месец.
Ерик я погледна.
— Изглеждаше доста объркан, горкото момче.
Теа се замисли. Ерик добре беше обобщил нещата. Ранди действително беше като развалина и щеше да остане такъв завинаги. Бедният.
— Такава си е Блейс — рече Теа. Нямаше намерение да му се доверява, но думите така бяха заседнали в гърлото й, че имаше чувството, че всеки момент ще избухне, ако не му каже какво й е на сърцето. — Непрекъснато постъпва по този начин и аз просто не мога да я спра. Където и да сме, тя се хваща с някое момче, то се влюбва в нея и после тя го зарязва.
— Любов? Хм… — каза Ерик скептично.
Теа го погледна учудено. Той гледаше право напред, а дългите му ръце държаха здраво волана.
А аз пък те имах за толкова наивен. Но може би си даваш сметка за много повече неща, отколкото мога да предположа.
— Това е особена любов — поясни тя. — Сигурно знаеш, че в древна Гърция са боготворели богинята на любовта Афродита, която е била известна със своята жестокост. — Теа поклати глава. — Веднъж гледах една пиеса за една царица на име Федра, която Афродита накарала да се влюби в доведения си син. Накрая всички умират, но Афродита просто се усмихва, защото е правела това, което правят всички богини. Тя е стихийна сила като торнадото, което помита домовете на хората, и огъня, който опожарява горите.
Теа замълча. Беше останала без дъх. Но донякъде се чувстваше по-добре и част от напрежението й сякаш беше изчезнало.
— И ти смяташ, че Блейс е такава?
— Да. Нещо като природна сила, която не може да се справи сама със себе си. Но това сигурно ти звучи абсурдно?
— Всъщност не. — Ерик се усмихна тъжно. — Природата е жестока. Ястребите ловят зайци. Мъжките лъвове убиват малките си. Светът е истинска джунгла.
— Но това не я оправдава. Може би боговете и животните да, но не и хората. — В този момент Теа замръзна на мястото си, осъзнавайки двойния смисъл на думата „хора“.
— Е, хората все пак не са чак толкова по-различни от животните — каза Ерик тихо.
Теа се отпусна на седалката си. Все още беше объркана и нещастна, но това, което я безпокоеше най-много, беше постоянната потребност да споделя нещо с Ерик. Той я разбираше толкова добре… По-добре от всеки друг, когото бе срещала досега. И не само я разбираше, но и се тревожеше за нея.
— Знам от какво имаш нужда — каза изведнъж Ерик и на лицето му грейна усмивка. — Щях да ти предложа да се отбием в някой нощен бар в Хара, но сега ми хрумна нещо по-добро.
Теа погледна часовника си и видя, че е почти единайсет часът.
— И какво е то?
— Терапия с кутрета.
— Какво?
Ерик само се усмихна и зави на юг. Спряха пред скромна сива сграда с надпис: ВЕТЕРИНАРНА КЛИНИКА „СЪН СИТИ“.
— Ти работиш тук?
— Да. Можем да пуснем Пилар да си тръгне по-рано — каза Ерик, докато отключваше входната врата на сградата. — Хайде.
Хубаво момиче с кестенява коса до раменете вдигна глава от бюрото на рецепцията. Теа я позна. Пилар Осорио учеше в тяхното училище. Тиха и вероятно добра ученичка.
— Как бяха танците? — попита тя и на Теа й се стори, че очите й за кратко се спряха на Ерик, изпълнени с копнеж.
— Доста зле, ако трябва да съм честен. Стана сбиване и ние си тръгнахме — отвърна Ерик, без да споменава, че именно той е прекратил боя.
— Колко жалко — каза Пилар със съчувствие, макар Теа да се усъмни в искреността й.