— Как е нашият приятел?
— Добре е. Доста по-жизнен. По-късно може да го изведеш на разходка. — Пилар взе якето си, кимна вежливо на Теа и тръгна към вратата. — Ще се видим в понеделник.
Нямаше съмнение, че тя харесваше Ерик.
Когато вратата се затвори, Теа огледа мястото.
— Значи клиниката е затворена в момента.
— Да, но някой трябва да нощува тук, ако има животни, оставени за през нощта. — Той отново й се усмихна. — Ела с мен.
Поведе я през един кабинет и сетне по коридор, в края на който беше кучешкото отделение. Теа се огледа с интерес. Никога преди не беше надниквала във вътрешността на истинска ветеринарна клиника.
Имаше няколко кучешки клетки. От дъното дойде нетърпеливо скимтене.
Ерик я погледна дяволито.
— Три, две, едно…
Той отвори една клетка. От нея изскочи малко лабрадорче, махайки трескаво с опашка. Беше с невероятно красив цвят, преливащ от тъмнозлатисто по гърба до почти бяло по крачетата и лапите.
— Здравей, Бъд — каза Ерик. — Здравей, приятел, добро момче… — Той погледна Теа тържествуващо. — Това е най-гальовното куче.
Теа се възхити от малката пъргава топка и разтвори ръце срещу кутрето.
— Ъ-ъ… роклята ти — поде Ерик, но кученцето вече беше скочило върху нея. Предните му лапи бяха на раменете й и тя усещаше топлия му дъх в ухото си.
— Мисля, че съм влюбена — ахна Теа, заравяйки пръсти в сладостно пухкавата козина на кутрето.
Изпълни се с щастие. Не се наложи да полага усилия, за да проникне в съзнанието на кученцето, защото то просто излъчваше мислите си. И всички те бяха добронамерени и се отнасяха за онова, което се случваше в настоящия момент. За това колко прекрасно миришеше всичко и колко приятно беше да те почешат зад ухото.
Хубави, щастливи чувства… Наистина харесвам това глупаво кутре… Чудя се дори кой ли от нас доминира в този момент?
Палето леко я ухапа и Теа на игра също посегна да го ухапе.
— Грешиш! Аз съм лидерът на глутницата — уведоми го тя, хващайки го за челюстите.
Но имаше и нещо странно. Тя можеше да види света такъв, какъвто го виждаше то и вдясно нямаше нищо — само празнота.
— Има ли му нещо на очите?
— Забелязала си катаракта. Повечето хора не го виждат първоначално. Да, сляпо е с дясното око. Когато поотрасне, може да му се направи операция. — Ерик се подпря на стената усмихнат. — Наистина имаш подход към животните. Но се чудя защо си нямаш свои?
Въпросът му беше внимателен, ненатрапчив.
— Ами понякога и аз се сдобивам с такива — отвърна Теа нехайно. — Макар и само временно. Взимам ги и като ги излекувам, ги пускам обратно на свобода… или им намирам домове, ако искат да бъдат домашни любимци.
— Ти ги лекуваш?
Въпросът отново беше дискретен, но Теа малко се стресна. Защо не можеше да си държи устата затворена около това момче? Погледна го и видя, че я гледа сериозно и проницателно.
Теа си пое въздух.
— Храня ги, водя ги на ветеринар, ако имат нужда. И после чакам, докато се оправят.
Той кимна, но продължи да я гледа все така изучаващо.
— Мислила ли си някога да станеш ветеринарен лекар?
Теа се наведе и целуна кутрето.
— Всъщност не — промърмори тя, заровила лице в златистата му козина.
— Но ти имаш дарба. Виж, ако искаш, мога да ти дам някои материали за калифорнийския университет „Дейвис“. Те имат страхотни академични и следдипломни програми, може би най-добрите в страната. Трудно се влиза, но ти ще можеш да го направиш, сигурен съм.
— Аз обаче не съм толкова сигурна — смотолеви Теа, имайки предвид няколкото черни петна в биографията си и по-точно четирите изключвания.
Но не това беше проблемът, разбира се. Вещиците не ставаха ветеринари. Просто призванието им беше друго.
Тя можеше да реши да се специализира в скъпоценни камъни, билки, ритуално облекло, магически напеви, заклинания, руни или амулети… хиляди неща, но все такива, които не се изучаваха в университета „Дейвис“.
— Трудно е за обяснение — каза Теа, която дълбоко в душата си беше изненадана, че иска да обясни нещо на човешко същество. — Просто семейството ми няма да одобри това. Те очакват от мен да се развия в друга насока.
Ерик понечи да каже нещо, но се спря.
В този момент кутрето кихна.
— Е, може би ще ми помогнеш в проучванията, които правя за моето кандидатстване — каза Ерик накрая. — Опитвам се да намеря някаква интересна тема за есето ми.