Огърлицата опасваше шията й като нашийник, откроявайки се върху бледата й кожа и семплата черна блуза. Теа не се изненада от онова, което видя. Украшението беше изящно, прелестно, магическо. Разноцветни скъпоценни камъни следваха тайнствени извивки. Зелен гранат, топаз, авантюрин, цинобър, виолетов сапфир, африкански смарагд, аквамарин…
Огърлицата сякаш се движеше, линиите се меняха и се преливаха, притегляха те към центъра на тайната, увиваха се около теб като кичури от мека лъскава коса…
Теа се отдръпна рязко назад. Трябваше да затвори очи и да сложи ръка върху тях.
„Щом и върху мен има такъв ефект…“, помисли си тя.
Люк се взираше като хипнотизиран. Теа видя как лицето му се променя, докато огърлицата извършваше магията си. Сякаш лошото момче се беше превърнало в уязвимо дете. Челюстта му се отпусна, свитите му устни също. Мускулите около очите му потрепваха и той вече не изглеждаше толкова надменен, а по-скоро учуден и беззащитен. Електриковите му очи потъмняха и зениците му се разшириха. Дишаше учестено, сякаш не му достигаше въздух. Изглеждаше вцепенен, изпълнен с благоговение и копнеж…
Омагьосан!
Люк се беше променил. Сякаш цялото му тяло се беше смалило. Устните му бяха леко разтворени, а очите огромни и пълни със светлина. Като че ли всеки момент щеше да падне на колене и да започне да се моли на Блейс.
Тя стоеше като кралица, смолисточерната й коса падаше свободно върху раменете, гърдите й бавно се повдигаха, докато дишаше, а очите й бяха като искрящи скъпоценни камъни.
— Махни тази отвратителна цигара — заповяда му тя.
Люк я хвърли и я стъпка, сякаш беше паяк. После погледна Блейс.
— Ти… ти си красива — той протегна ръка към нея.
— Почакай — каза Блейс. На лицето й се изписа трагично замислено изражение. — Първо ще ти разкажа една тъжна история. Някога имах един малък кокер шпаньол, към който бях много привързана. Обичах да се разхождам с него привечер. — Теа хвърли кос поглед към братовчедка си. Никога не беше чувала такава откровена лъжа. И защо изобщо говореше за кучета? — Но го сгази камион с осемнайсет колела — промълви Блейс. — Оттогава съм толкова самотна… толкова много ми липсва. — Тя се вторачи в момчето. — Люк, ще бъдеш ли моето малко кученце? — Люк изглеждаше объркан. — Нали разбираш — продължи Блейс, — ако имах някой, който да ми напомня за него, щях да се чувствам много по-добре. Затова, би ли поносил това заради мен…
Тя държеше в ръката си синя кучешка каишка.
Сега Люк изглеждаше още по-объркан. Шията и бузите му пламнаха, а очите му се напълниха със сълзи.
— Заради мен? — примоли се Блейс, поклащайки каишката, която беше доста голяма за кокер шпаньол, както забеляза Теа. — Ще съм ти много благодарна.
В душата на Люк се водеше невероятна борба. Той дишаше хрипливо на пресекулки. Преглътна и един мускул на лицето му потрепна конвулсивно.
Сетне много бавно той се пресегна за каишката. Блейс я държеше ниско долу. Очите на Люк се сведоха към нея. После изведнъж коленичи сковано пред Блейс. Остана така с каменно лице, докато тя затягаше каишката около врата му.
Когато приключи, Блейс се изсмя, погледна победоносно останалите момичета и перна леко металната плочка на каишката.
— Добро момче — каза тя и го потупа по главата.
Лицето на Люк се озари от вълнение, което граничеше с възторг. Той се взираше в очите на Блейс.
— Обичам те — каза Люк ясно, все така коленичил.
Блейс сбръчка нос, пак се засмя и закопча коприненото си яке.
Промяната на лицето на Люк този път настъпи много по-бързо отпреди. За момент погледът му беше съвършено празен и той се огледа недоумяващо, сякаш току-що се беше събудил в класната стая.
Пръстите му напипаха кучешката каишка. На лицето му се изписа гняв и ужас и после подскочи.
— Какво става? Какво правя?
Блейс го наблюдаваше с ведър поглед. Люк захвърли каишката на земята и я ритна. Макар да беше ядосан на Блейс, изглежда, не си спомняше последните няколко минути.
— Ще… ще ми кажеш ли какво искаш или не? — извика той. Горната му устна леко трепереше. — Защото няма да те чакам цял ден. — После, когато никой не каза нищо, той си тръгна навъсено. Приятелите му в другия край на двора се превиваха от смях.
— Опа… — каза Блейс. — Забравих за ключовете на колата. — Тя се обърна към другите момичета. — Но бих казала, че работи.