— Не, няма да си тръгна. Не бих ти причинил това — отвърна Ерик, чийто глас ставаше все по-благ.
— Благодаря ти. Толкова си мил… дори повече отколкото заслужавам.
Разсеяно, сякаш бе напълно непредвиден жест, Блейс хвана ципа си и го дръпна надолу.
Огърлицата се откри.
„Не гледай право в нея“, умоляваше го мислено Теа, виждайки как пясъчнорусата глава на Ерик изведнъж застива неподвижно.
— Знам, че ще ти прозвучи странно, но повечето от тези момчета изобщо не ме харесват. — Гласът на Блейс беше ту нежен, ту съблазнителен, ту уязвим. — Те просто ме искат. Гледат на мен повърхностно и дори не се опитват да надникнат по-дълбоко в душата ми. И това ме кара да се чувствам… много самотна понякога.
С периферното си зрение Теа виждаше златните слънца и луни, които потрепваха и се преливаха. До нея достигаше силният аромат на корена на Йемона и другите магически билки, чието благоухание не беше забелязала първоначално, защото цялото й внимание беше погълнато от огърлицата. Освен това чувстваше някакъв лек резонанс във въздуха, почти недоловим за човешкото ухо. Това бяха пеещи кристали, разбира се. Блейс атакуваше всичките му сетива, оплитайки златна паяжина около него и всички нейни елементи бяха настроени така, че да въздействат върху кръвта на Ерик.
— Всъщност винаги съм искала да имам някой до себе си, който да държи на мен и наистина да ме опознае. И… още преди Теа да те хареса, си мислех, че ти може да си този някой. Ерик, моля те кажи ми… напълно невъзможно ли е това? Има ли поне малка надежда за мен? Ако отговорът ти е „не“, ще се примиря с това и завинаги ще изчезна от живота ти…
Ерик беше замръзнал в някаква странна поза. Дишането му беше станало по-учестено. Теа не искаше да вижда лицето му, знаеше как изглежда. Също като лицето на Люк. Пусто, празно и излъчващо преклонение към Блейс.
— Просто ми кажи — възкликна Блейс, вдигайки едната си ръка в патетичен жест. — Ако отговорът ти е не, ще си отида завинаги. Но… ако все пак означавам нещо за теб… ако поне малко държиш на мен… — Тя остана загледана в него със сияещите си очи, изпълнени с копнеж.
— Аз… — каза Ерик глухо и неуверено. — Аз… Блейс… — Но така и не можа да завърши фразата.
В което нямаше нищо учудващо. Той вече беше в плен на чара на Блейс.
Осъзнавайки истината, Теа спря да поклаща пластмасовата си бутилка. Еликсирът й нямаше никакъв шанс пред магията на Блейс. Ерик вече беше в нейна власт.
И нямаше вина за това. Никой не беше в състояние да се противопостави на чародейното изкуство на Блейс. Магията и психологическата атака бяха така умело съчетани, че дори Теа повярва на част от историята на братовчедка си.
Но тя все пак трябваше да направи нещо. Нямаше да изостави Ерик без борба.
След едно последно рязко разклащане на бутилката, Теа махна палеца си от гърлото й. Безцветната течност полетя нагоре и след това се посипа върху Ерик като дъжд. Гейзер на омразата.
Едно-единствено нещо се обърка. Веднага щом магическата течност падна върху Ерик, той се обърна, за да види откъде е дошла. И вместо да види Блейс, докато еликсирът се просмукваше в кожата му, той спря погледа си на Теа.
Тя се втренчи отчаяно в тъмнозелените му очи със сиви пръски.
Двоен удар! Сега Ерик беше двойно омагьосан — веднъж да обича Блейс и втори път да ненавижда самата нея.
„О, Елития, свършено е…“
Теа реагира инстинктивно. Тя се пресегна към Ерик, сякаш за да спаси и него, и себе си.
Изпрати мисълта си като ръка, протегната от някой, който се олюлява на ръба на пропаст.
Ерик!
В следващия момент Теа почувства между нея и Ерик да пробягва нещо като вълна… Нещо топло, нежно и по-силно от магията на Блейс. Нещо като пречистена мълния. Въздухът между тях сякаш беше зареден с електричество и Теа усети върху кожата си някакво поле, като досег на кадифе. Сякаш беше попаднала в пресечната точка на космически енергии.
И сега всичко беше наред. Лицето на Ерик си беше нормално. Живо, будно и изпълнено с топлота към нея. Той не беше зомби, готово да падне на колене пред Блейс.
„Теа!“, чу тя гласа му в ума си.
Нима всичко можеше да е толкова просто!
Теа и Ерик се гледаха един друг в трептящия въздух и вселената беше просто голям пеещ кристал.
„Ние сме едно!“
— Вик разкъса магическата тишината. Теа погледна в посоката, откъдето беше дошъл и видя, че Блейс беше изчезнала.