Теа забрави, че разговаря с човешко дете. Протегна ръце напред, също както бе направила с кутрето в клиниката, също както би постъпила с всяко страдащо същество на света. И Розамунд се хвърли в прегръдките й.
— Няма, няма — мърмореше Теа, притискайки детето до гърдите си. — Виж, народът на Елвиза все пак оцелял и бил свободен. В началото това било само едно малко племе, но то ставало все по-голямо и по-голямо. Всички вещици на света произлизат от тях и всички те помнят и почитат Елвиза. Това е история, която всяка майка разказва на дъщерите си.
Розамунд въздъхна тежко.
— Ами на синовете си?
— Е, и на тях също. Когато казвам „дъщери“, имам предвид и синове, и дъщери. Така е просто по-кратко.
Едно зелено око гледаше будно иззад кичурите рошава коса.
— Значи, когато казваме „той“, може да се подразбира и „тя“?
— Да — отвърна Теа, свивайки рамене. — Но не мисля, че това е от толкова голямо значение в случая. Важното е, че всички ние… тоест те запазили свободата си благодарение на смелостта на една жена.
— Ще те попитам нещо — каза Розамунд, изправяйки се. — Будалкаш ли ме, или това е истинска история? Защото лично на мен ти ми приличаш на вещица.
— Точно това се канех да кажа и аз — прозвуча нечий глас.
Теа завъртя бързо глава. Вратата беше открехната и там стоеше непозната жена. Висока, слаба, с малки очила и дълга копринена кестенява коса. Изразът на лицето й напомняше донякъде за изражението на Ерик, когато беше в недоумение, сякаш изведнъж се беше сблъскал с най-невероятната загадка на света.
Но това нямаше значение, помисли си Теа. Важното беше, че е непозната. Че не принадлежеше на нейния свят. И че беше човек.
Тя току-що бе разкрила тайни на Нощния свят и беше разказала историята на вещиците в присъствието на пълнолетен човек.
Изведнъж ръцете и краката й се вцепениха. Златният воал около нея изчезна и остана само студената сива действителност.
— Съжалявам — каза жената, но на Теа й се стори, че гласът й идва някъде отдалече. — Не исках да те стресна. Просто се шегувах. Наистина ми хареса историята ти. Нещо като модерна легенда за деца, нали?
Очите на Теа се фокусираха върху друго човешко същество, което стоеше зад жената. Ерик. Той също беше чул историята.
— Мама е голяма шегаджийка — смутолеви той нервно. Зелените му очи бяха напрегнати и сякаш търсеха извинение. На Теа й се стори, че той отново се опитваше да установи връзка с нея.
Но тя не желаеше това. Не искаше да бъде свързана е тези хора. Беше обкръжена от човешки същества в една от къщите им. Чувстваше се като гърмяща змия, обградена от големи създания с пръчки. Обзе я неистова паника.
— Трябва да станеш писателка, знаеш ли? — каза жената. — Имаш такова въображение… — Тя пристъпи в стаята.
Теа се изправи рязко, при което Розамунд падна на пода. Те вървяха към нея, а стените в стаята сякаш се приближаваха, заплашвайки да я смажат. Те бяха чужди, жестоки, садистични и зли. И не принадлежаха на нейния вид. Инквизитори и екзекутори, които знаеха всичко за нея. Всеки момент щяха да я посочат с пръст и да закрещят по улицата: „Вещица! Вещица!“
Теа побягна. Шмугна се между Ерик и майка му като изплашена котка, без да докосва нито един от двамата. Хукна по коридора, през всекидневната и оттам към входната врата.
Навън се беше заоблачило и се стъмваше. Спря се само за миг, колкото да се ориентира и после тръгна на запад, вървейки колкото може по-бързо. Сърцето й препускаше бясно, сякаш подсказвайки й, че няма никакво време за губене.
„Побързай! Скрий се! Намери убежище!“
Профучаваше покрай ъглите на улиците и бягаше на зигзаг като лисица, преследвана от хрътки.
Беше на десетина минути от къщи, когато чу шум на двигател. Погледна натам. Беше джипът на Ерик. Той караше, а майка му и Розамунд също бяха в колата.
— Теа, спри! Моля те, почакай — Ерик натисна спирачката и скочи от джипа.
Беше на тротоара, точно пред нея. Теа замръзна на мястото си.
— Изслушай ме — каза той глухо, отдръпвайки се от джипа. — Съжалявам, че се получи така. Мама се чувства ужасно. Плаче. Роз също плаче… Моля те, няма ли да се върнеш?
Той също изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да се разплаче. Теа стоеше все така сковано.
— Всичко е наред. Добре съм — каза тя нехайно. — Не съм искала да разстроя никого. Но моля те, остави ме да си вървя.