Каквото и да се случеше, краят за Ерик беше предизвестен. Освен ако.
— Кой от духовете призова? — крещеше баба й, сякаш Теа не само не чуваше добре, но и не разбираше какво я питат.
Освен ако…
— Готова съм да разкажа всичко — заяви Теа. Беше намерила единствения възможен изход. Той може би вещаеше края й, но поне щеше да има шанса да спаси Ерик. Ако имаше достатъчно време, ако я оставеха сама и ако Ерик в този момент не се опитваше да се прави на герой… — Готова съм да разкажа всичко — повтори Теа. И сетне заговори бързо, сякаш в нея се беше отприщил някакъв бент. — Ще кажа всичко, но моля те, бабо, сега трябва да ме пуснете. Поне за малко. Има нещо, което трябва да свърша. Трябва да ме пуснете, а после ще се върна и ще можете да правите с мен каквото поискате.
— Почакай малко — каза майка Кибела, но Теа вече не можеше да се спре.
— Моля ви, моля ви! Направих нещо ужасно и аз съм единствената, която може да го поправи. Ще се върна…
— Чакай, чакай. Успокой се — каза баба й. Тя самата изглеждаше развълнувана. — Къде се разбърза така изведнъж? Обясни какво смяташ да правиш.
— Трябва да я върна обратно. — Теа видя, че се налага да даде някакво обяснение. Опита се да говори спокойно и бавно, за да ги накара да разберат. — Имам предвид духа, който пуснах на свобода. Името й е Сюзан Бланшет, която е била изгорена на клада през седемнайсети век. Сега тя е някъде там и вече уби човек.
Всички присъстващи вече внимателно я слушаха, едни се навеждаха напред, други се мръщеха. Теа огледа кръга от лица, обръщайки се към всички. Беше ужасена, но какво значение имаше това? Важното беше животът на Ерик да бъде спасен.
— Миналата седмица тя уби едно момче от моето училище. А тази вечер ще убие още хора на партито на Хелоуин. Не мога да ви обясня как и откъде знам това, защото сега нямам време. Но го знам. И аз съм единствената, която може да я спре. Аз я призовах и само аз мога да я върна обратно.
— Да, но за съжаление няма да е толкова лесно — каза нисък глас. Това беше Рийс, жилав мъж с бяла лабораторна престилка. — Ако един дух е пуснат на свобода…
— Знам това, но мога да я примамя. Всичко е приготвено. Аз… — Теа се поколеба. — Имам си помощник — добави тя бавно. — И сега той е в опасност. Затова трябва да ме пуснете. Моля ви.
— Искаш да отидеш в твоето училище, където се провежда партито за Хелоуин? — попита леля Урсула. Въпреки че устните й бяха свити повече от всякога, тя не изглеждаше разгневена, а по-скоро заинтригувана.
Теа отвори уста, за да каже „не“, но замълча объркана.
Партито или пустинята? Ако наистина имаше опасност Сюзан да посегне на хората на маскения бал, трябваше да отиде там. Но само, при условие че Ерик не стореше нещо, с което да привлече Сюзан в пустинята. Той все още беше по-важен за нея, от който и да е друг. Но ако Ерик не направеше нищо и Сюзан се озовеше на партито, тя можеше да убие някого, преди двамата с Ерик да успеят да я примамят…
Ще полудея!
Имаше чувството, че всеки момент ще припадне. Мислите й плуваха в гъста мъгла. Възможностите бяха твърде много. Всичко зависеше от това къде е Сюзан в момента, а нямаше как да узнае това.
Теа започна силно да трепери, пред очите й се появиха черни точки.
Не знам какво да правя.
— Извинявам се… бих искала всички да ме чуят за момент. Виждам нещо… — Това беше гласът на Арадия. Тих, нежен и овладян. И някак солиден, въпреки че беше само няколко години по-голяма от Теа, която в този момент се опитваше да вижда през черните точки. — Мисля, че е нещо важно. Нещо свързано с това, което обсъждаме в момента. — Красивото лице на Арадия с цвят на мляко с кафе беше извърнато към Теа. Както обикновено големите й кафяви очи гледаха право напред, без да се фокусират.
Арадия не можеше да вижда с тези очи, но не се и нуждаеше от това. Тя виждаше с ума си неща, които оставаха скрити за другите хора.
— Виждам момче… облечено е в някаква старинна униформа. Застанало е до огън, в центъра на кръг от камъни.
Ерик…
— То държи пръчка… с която рови във въглените. Оглежда се. Кани се да… Това прилича на плашило. Не виждам добре. Под него са струпани дърва. Момчето се навежда. Запалва съчките…
„Не!“
— Трябва да тръгвам — каза Теа. Вече не искаше разрешение.
Арадия продължи да говори.