Ерик помръдна, когато се наведе над него.
— Ерик, успяхме! Прогонихме я! Успяхме!
Той се усмихна едва-едва и каза дрезгаво:
— Не е нужно да плачеш.
Тя не беше осъзнала, че по страните й се стичат сълзи.
Ерик се надигна. Изглеждаше ужасно, косата му беше рошава, а лицето мръсно. Но на Теа й се струваше прекрасен.
— Успяхме — прошепна Теа отново. Тя се пресегна да го погали и задържа ръката си върху косата му.
Ерик погледна към огъня и сетне отново към нея.
— Чувствах се ужасно, докато й говорех онези неща. Въпреки че беше толкова зла… — Той докосна шията на Теа и я помилва нежно. — Добре ли си? Тук май имаш синина.
— Аз ли? Ти си този, който здравата си изпати. — Теа сложи свободната си ръка на гърлото му, докосвайки го едва-едва. — Но разбирам какво имаш предвид — прошепна тя. — На мен също ми стана мъчно за нея накрая.
— Не започвай да плачеш отново. Моля те. Наистина мразя това — промълви той, обгръщайки я със свободната си ръка.
И после те се целунаха лудешки. Като обезумели. Смееха се, целуваха се и се прегръщаха. Теа усещаше собствените си сълзи върху устните му, затоплени от дъха й, и пърхаше от щастие като птичка в шубрак.
Няколко минути по-късно ги прекъсна някакъв звук. Теа не искаше да помръдне, но Ерик се обърна и замръзна на мястото си.
— Ъ-ъ… имаме компания.
Теа вдигна глава.
Зад пясъчните стълбове имаше коли. Паркирали коли. Вероятно бяха пристигнали още по време на борбата й със Сюзан, когато ревът на огъня бе заглушавал шума на двигателите.
Всички бяха слезли от колите си и ги гледаха. Баба Хармън, подкрепяна от леля Урсула. Рийс все още с лабораторната си престилка. Едрата фигура на майка Кибела, сложила ръка върху рамото на Арадия. Стария Боб. Нана Буруку.
Тук бяха повечето от членовете на Вътрешния кръг.
16
Теа понечи да се отдръпне от Ерик. Все още можеше да се опита да го спаси.
Но той нямаше да я пусне. А и нейните собствени инстинкти й подсказваха да не го оставя сам.
Те стояха заедно, държейки се един друг, изправени пред Вътрешния кръг.
— Е, добре — каза майка Кибела, примигвайки. — Арадия ни доведе тук, допускайки, че може да имаш нужда от помощ. Но ти сама се справи с нещата. Видяхме края. Много впечатляващо.
— И аз го видях — промълви Арадия. Лицето й беше извърнато към Теа и на устните й беше изписана лека усмивка. — Свърши добра работа, Теа Хармън. Ти си истинска Пазителка на огнището.
— Да, и откъде се взеха тези последни думи от заклинанието ти? — попита баба й, пренасяйки тежестта си на бастуна, който Рийс й подаде. — Никога през живота си не бях чувала вещица да призовава собствените си сили като дъщеря на Елвиза — промърмори тя недоволно, макар в гласа й да се прокраднаха и нотки на гордост.
Теа стоеше там изправена пред всички тях. Девицата, майката и старицата на Вътрешния кръг. И продължаваше да държи Ерик.
— Не знам откъде — отвърна тя, доволна, че гласът й вече не трепереше толкова много. — Просто… изведнъж ми дойдоха в главата.
— Ами ти? Как ти е името, младежо? — попита баба й.
— Ерик Рос. — Теа беше горда от начина, по който той го каза, тихо и почтително, но без капчица страх.
Баба й погледна към него, после се взря в Теа и отново върна погледа си върху него.
— Ти си замесен във всичко това с внучката ми?
— Той не знае нищо… — поде Теа, но разбира се, беше безсмислено и абсурдно да твърди подобно нещо.
— Знам, само че обичам Теа — каза Ерик, прекъсвайки я. — Както и тя мен. И ако има някакво правило, което казва, че не можем да бъдем заедно, то това е глупаво правило.
Това беше смела постъпка. А също и ужасно наивна. На Теа й се зави свят. Пръстите й стискаха силно неговите, докато ръцете им не започнаха да треперят от напрежението. Едва сега тя осъзна, че дясната й ръка е доста сериозно изгорена.
— Моля те, пусни го, бабо — прошепна Теа. И когато баба й остана безмълвна, продължи: — Моля те… никога повече няма да го видя и той няма да каже никому нищо. Единствената му вина е, че ми помогна и че се опита да спаси нечий живот. Моля ви, не го наказвайте за моите грешки. — Очите й се напълниха с топли сълзи, които потекоха по страните й.
— Той се е опитал да се придържа към закона — каза Арадия. — Или поне така мисля.