Тя говореше тихо, целият двор беше пълен с деца, приличащи се на слънцето, с хартиени торбички в ръцете.
Теа зарея поглед към редица от цикасови палми и въздъхна отново.
— Аз и Блейс… майките ни са починали, когато сме се родили. Били са близначки. По-късно и бащите ни умряха. Така израснахме при различни роднини, местейки се от едно място на друго. Обикновено прекарваме летата си при баба Хармън, а през учебната година сме при някой друг. През последните години обаче… е добре, сменихме пет училища от десети клас насам.
— Пет?
— Да. Мисля, че бяха пет. Изида знае, може и шест да са.
— Но защо?
— Непрекъснато ни изключват — каза Теа кратко.
— Но…
— Вината е на Блейс — обясни Теа. Беше бясна на братовчедка си. — Непрекъснато се забърква с разни момчета. Имам предвид човешки момчета. И по някаква причина това винаги завършва с изключването ни. И на двете, защото съм твърде глупава и нито веднъж не казах, че тя е виновна за всичко.
— Не си глупава, сигурна съм в това. По-скоро си лоялна — каза Дани сърдечно и сложи ръката си върху нейната. Теа я стисна в отговор, трогната от тази проява на съчувствие.
— Както и да е, тази година бяхме в Ню Хампшир при чичо ни Гален… И Блейс го направи отново. Този път с капитана на футболния отбор. Казваше се Ранди Марик…
Теа замълча и малко по-късно Дани я попита:
— Какво по-точно се случи?
— Той опожари училището.
Дани изпухтя и прихна. После бързо стана сериозна.
— Извинявай, не е смешно, разбира се. Искаш да кажеш заради нея?
Теа се облегна на перилата от ковано желязо.
— Това се харесва на Блейс — каза тя мрачно. — Да има власт над момчетата, да обърква умовете им. Да ги кара да правят неща, които по принцип никога не биха сторили. За да докажат любовта си, така да се каже. Но проблемът е, че тя не мирясва, докато не ги съсипе напълно… — Теа тръсна глава. — Да беше видяла Ранди накрая… Направо изгуби ума си. Не знам дали някога ще се оправи.
Дани вече не се усмихваше.
— Такава власт… Сякаш е самата Афродита — промълви тя тихо.
„То си е така — помисли си Теа. — Афродита, гръцката богиня на любовта, която можела да превръща страстта в оръжие и така държала целия свят в ръцете си.“
— Напомни ми някой път да ти разкажа какво се случи с другите момчета, с които тя си играеше. В известен смисъл Ранди извади късмет… — Теа си пое въздух. — Както и да е, изпратиха ни обратно при баба ни Хармън, защото никой от другите ни роднини вече не ни искаше. Решиха, че ако баба не се справи с нас, никой друг няма да успее.
— Но това сигурно е страхотно — каза Дани. — Имам предвид да живееш с такава знаменита вещица. Една от причините да се преместим тук беше, че майка ми искаше да се учи при нея.
Теа кимна.
— Хората идват откъде ли не, за да посещават часовете й или да си купуват амулети и разни други неща. Въпреки това не е лесно да се живее с нея — добави Теа кисело. — Тя сменя по няколко чирака на година.
— Дали ще успее да се справи с Блейс?
— Не мисля, че е по силите на някого да се справи с Блейс. Това, което прави тя, е просто в природата й, както е в природата на котката да си играе с мишката. И ако пак стане някакъв проблем, баба ще ни прати при леля ни Урсула в Кънектикът.
— В Манастира?
— Да.
— Тогава по-добре бъдете внимателни.
— Така е. Дани, как е в това училище? Искам да кажа, смяташ ли, че Блейс ще успее да се опази от неприятности тук?
— Ами… — В очите на Дани се изписа тревога. — Казах ти и преди, има само още две вещици в нашия клас и те са от Кръга на Мрака. Може би ги познаваш… Вивиан Моригън и Селена Лакна.
Сърцето на Теа се сви. Вивиан и Селена… Беше ги виждала на Летните сборища. Носеха най-тъмните мантии сред момичетата от Кръга на Мрака. Те двете и Блейс можеха да се превърнат в смъртоносно трио, истинска гърмяща смес.
— Може би ако им обясниш колко е важно, те ще ти помогнат да държиш Блейс под контрол — рече Дани. — Искаш ли да поговориш с тях? Предполагам, че са в кафетерията във вътрешния двор. Обикновено обядваме там.
— Мм… — Теа се двоумеше. Да говори с тези момичета… е, това едва ли щеше да помогне много. Но може би все пак си струваше да опита. — Защо пък не?
На път към кафетерията тя видя нещо, което я накара да замръзне на място. На стената отсреща беше залепен огромен лист, оцветен в оранжево и черно по ръба. В центъра имаше нелепа фигура на стара жена с черна рокля, разчорлена бяла коса и състарено лице с брадавици. Беше яхнала метла и носеше островърха шапка. Надписът под рисунката гласеше: