Може би живее с някаква надежда? Но нали няма никакви надежди? Ако не е глупак, не може да се крепи с тях. Затова има и толкова много самоубийства. Ала чувството за самосъхранение, това, че си се вкопчил в живота, именно това физическо вчепкване, на което е подчинено и съзнанието му, го спасяват. Живее поради същите причини, поради които живее камъкът, дървото, птицата, кучето. Но се вкопчва в живота по-здраво от тях. И е по-издръжлив от което и да е животно.
За тези неща си мислеше Платонов, докато стоеше пред портала с дървената трупа на рамо и чакаше новата проверка. Дървата бяха донесени, подредени и, като се бутаха, бързаха и ругаеха, хората влязоха в тъмната барака.
Когато очите му свикнаха с тъмнината, Платонов видя, че не всички бяха ходили на работа. В далечния десен ъгъл, на горните нарове, седем-осем души бяха примъкнали единствената лампа — бензинов фенер без стъкло — и седяха около двама други, които бяха кръстосали крака от двете страни на омазнена възглавница и играеха на карти. Фенерът пушеше, пламъкът удължаваше сенките и ги караше да се люлеят.
Платонов се отпусна на края на един нар. Раменете и коленете го боляха, мускулите му трепереха. Бяха го докарали в Джанхара тази сутрин и това беше първият му работен ден тук. По наровете нямаше свободни места. „Ще изчакам всички да се настанят — помисли си Платонов — и също ще си легна.“ Той задряма.
Играта горе свърши. Чернокосият с мустачките и с голям нокът на лявото кутре се наведе надолу.
— Я извикайте тоя Иван Иванович — рече той.
Платонов се събуди от сръгване в гърба.
— Ей, ти. Викат те.
— Е, къде е този Иван Иванович? — питаха от горните нарове.
— Не съм Иван Иванович — каза Платонов, като примижаваше.
— Не иска да дойде, Федечка.
— Как така не иска?
Избутаха Платонов на светло.
— Смяташ ли да живееш? — тихо го попита Федя, като въртеше кутрето си с дългия мръсен нокът пред очите на Платонов.
— Смятам — отвърна той.
Силен удар с юмрук по лицето го събори на пода. Платонов се надигна и изтри с ръкав кръвта от лицето си.
— Не бива да отговаряш така — с гальовен глас му обясни Федя. — Вас, Иван-Ивановичите, така ли са ви учили да отговаряте в института?
Платонов мълчеше.
— Върви, гад — рече му Федя. — Върви и лягай до кофата с лайната. Там ще ти е мястото. А ако вдигаш шум — ще те удуша. — Това не беше просто заплаха. Вече на два пъти пред очите му бяха душили хора с пешкир — заради някакви техни си, апашки работи. Платонов легна на смърдящите дъски.
— Скука, братлета — рече Федя, като се прозяваше, — поне някой да ми беше почесал петите, как мислите?
— Машка, ей, Машка, ела да чешеш петите на Федечка.
От тъмнината изникна „Машка“, бледо, красиво момче, апашорче на около осемнадесет години.
То свали от краката на Федечка износените жълти половинки, внимателно събу мръсните му, изпокъсани чорапи и започна да му чеше усмихнат петите, Федя се кискаше и потръпваше от гъдел.
— Разкарай се — рече изведнъж той. — Не те бива да чешеш. Не умееш.
— Ама аз, Федечка…
— Разкарай се, ти казвам. Стържеш, дращиш. Хич не си нежен.
Околните кимаха съчувствено.
— На Косой имах един чифутин — виж, той чешеше. Той, братлета, наистина чешеше. Беше инженер.
И Федя потъна в спомени за чифутина, който му беше чесал петите.
— Федя, чуй, Федя — ами този, новият? Не искаш ли да го изпробваш?
— Мани го — рече Федя. — Такива могат ли да чешат? Впрочем, дигнете го.
Изкараха Платонов на светло.
— Ей, ти, Иван Иванович, я зареди лампата. И през нощта ще подклаждаш печката. А сутринта ще изнесеш навън кофата с лайната. Дневалният ще ти покаже къде да я излееш…
Платонов мълчеше покорно.
— За това ще получиш паница чорба. Все едно не я ям. Върви да спиш.
Платонов легна на старото място. Почти всички спяха, сгушени по двама, по трима — така беше по-топло.
— Ама че скука, че и нощите дълги — каза Федя. — Поне да имаше кой да фрасне един роман. На Косой имах…
— Федя, а, Федя, ами този, новият — защо не опиташ?
— Бива — оживи се Федя. — Дигнете го.
Събудиха Платонов.
— Слушай — рече му Федя, усмихнат почти угоднически, — малко се бях поразпалил.
— Нищо — процеди през зъби Платонов.
— Кажи, можеш ли да фраскаш романи?
В мътните очи на Платонов пробляснаха пламъчета. Как да не може! Всички в килията на следствения затвор се заслушваха, когато преразказваше „Граф Дракула“. Но онези там бяха хора. А тук? Да стане като шута в двора на Миланския херцог, като шута, когото са хранели за добра шега и който е ядял бой за лоша? Но тук нещата имат и друга страна. Той ще ги запознае с истинската литература. Ще стане просветител. Ще събуди у тях интерес към художественото слово, и тук, на дъното на живота, ще върши своето дело, ще изпълнява своя дълг. По стар навик Платонов не искаше да си признае, че просто ще бъде нахранен, ще получава допълнително супа не защото е изнесъл кофата с изпражненията, а за друга, по-благородна работа. Благородна ли? Все пак беше по-близо до чесането на мръсните апашки пети, отколкото до просветителството. Но гладът, студът, побоите…