Крис пребледня и вдигна ръка към бузата си.
— Обади се на доктора и го вдигни от леглото! Да дойде веднага!
При всяко движение на Шарън Ригън я следваше по петите.
4
Петък, 29 април. Докато Крис чакаше в коридора пред спалнята, доктор Клайн и един известен психиатър старателно преглеждаха Ригън. Прегледът продължи половин час. Тя се мяташе. Риташе. Скубеше си косата, от време на време кривеше лице и притискаше с длани ушите си, сякаш я мъчеха оглушителни звуци. Крещеше цинизми. Пищеше от болка. Накрая се просна по очи на леглото, сви крака под корема си и глухо застена.
Психиатърът кимна на Клайн да се приближи.
— Да й дадем успокоително — прошепна той. — Може би ще успея да поговоря с нея.
Терапевтът кимна и приготви спринцовка с петдесет милиграма торазин. Но когато лекарите пристъпиха до леглото, Ригън сякаш усети присъствието им, бързо се извъртя и закрещя в дива ярост, докато психиатърът се опитваше да я удържи. Ухапа го. Заудря. Отблъсна го. Едва когато повикаха Карл на помощ, успяха да я задържат достатъчно неподвижна, за да може Клайн да направи инжекцията.
Дозата обаче не беше достатъчна и инжектираха още петдесет милиграма. Изчакаха. Скоро Ригън се укроти. После изведнъж впери смаян поглед в лекарите.
— Къде е мама? Искам мама! — каза тя, разплакана от страх.
Психиатърът кимна и Клайн излезе от стаята.
— Майка ти ще дойде след секунда, скъпа — успокояващо каза психиатърът. Той седна на леглото и погали главата на момичето. — Хайде, всичко е наред, скъпа. Аз съм лекар.
— Искам мама!
— Тя вече идва насам. Идва. Боли ли те, скъпа?
Ригън кимна и от очите й бликнаха сълзи.
— Кажи ми, скъпа. Къде те боли?
— Навсякъде! — изплака Ригън.
— О, детето ми!
— Мамо!
Крис се втурна към леглото и я прегърна. Целуна я. Помъчи се да я утеши. После заплака от радост.
— Ти се върна, Ригс! Отново си с нас! Наистина си ти!
— О, мамо, той ме измъчваше! — каза през сълзи Ригън. — Моля те, накарай го да спре! Нали, мамо? Моля те!
Крис погледна с недоумение дъщеря си, после се обърна към лекарите с няма молба в очите.
— Какво й е? Какво става?
— Дадохме й голяма доза успокоително — меко обясни психиатърът.
— Искате да кажете…
Той бързо я прекъсна:
— Ще видим. — Обърна се към Ригън. — Можеш ли да ми кажеш какво ти е, скъпа?
— Не знам! — отговори през сълзи момичето. — Не знам! Не знам защо го прави! Досега винаги ми е бил приятел!
— Кой?
— Капитан Хауди! А сега сякаш някой е влязъл в мен! И ме кара да върша разни неща!
— Капитан Хауди?
— Не знам!
— Човек ли е?
Ригън кимна.
— Кажи ми кой е?
— Не знам!
— Добре, не се притеснявай; нека опитаме нещо друго, Ригън. Хайде да си поиграем. — Психиатърът бръкна в джоба на сакото си и извади лъскаво топче на сребърна верижка.
— Виждала ли си на кино как се хипнотизират хора? — попита той.
Ригън го изгледа с разширени очи и бавно кимна.
— Е, аз съм хипнотизатор. О, да, наистина! Редовно хипнотизирам хора. Честна дума! Разбира се, само ако ми позволят. А сега, Ригън, мисля, че ако те хипнотизирам, това ще ти помогне да оздравееш. Онзи, който е вътре в теб, ще излезе. Искаш ли да те хипнотизирам? Виж, майка ти е тук, до теб.
Ригън погледна въпросително майка си.
— Хайде, скъпа, направи го — насърчи я Крис. — Опитай.
Ригън се обърна към психиатъра и кимна.
— Добре — прошепна тя. — Но само мъничко.
Психиатърът се усмихна, но веднага се завъртя към звука от строшена керамика. Една крехка ваза бе паднала от бюрото, където Клайн се подпираше с лакът. Лекарят погледна учудено ръката си, после счупената ваза и се наведе да събере парчетата.
— Оставете, докторе. Уили ще се погрижи — каза Крис.
— Сам, би ли затворил капаците? — помоли психиатърът. — Дръпни и завесите.
Когато в стаята стана тъмно, психиатърът вдигна верижката и леко разлюля лъскавото топче. Извади малко фенерче и насочи лъча към него. Топчето засия.
Той подхвана хипнотичния ритуал:
— Гледай тук, Ригън, продължавай да гледаш и скоро ще почувстваш как клепачите ти стават все по-тежки и по-тежки…
Съвсем скоро Ригън изпадна в транс.
— Извънредно податлива — прошепна психиатърът. После попита: — Удобно ли ти е, Ригън?
— Да. — Гласът беше тих и спокоен.
— Ригън, на колко години си?
— Дванайсет.
— Има ли някой в теб?
— Понякога.
— Кога?
— Зависи.
— Личност ли е?
— Да.
— Кой е?
— Не знам.
— Капитан Хауди?
— Не знам.
— Човек?
— Не знам.
— Но е в теб?
— Да, понякога.
— А сега?
— Не знам.