Разбира се, не ограбваха само банки. Нападенията на частни лица бяха много повече, не минаваше и час, без да са ограбили някого. На улицата на площада, в магазина, в метрото, в собственото жилище — никъде човек не можеше да се чувствува сигурен. Но на банките се придаваше особено значение. Да посегнеш на банка, това беше равносилно на посегателство срещу основите на самото общество.
Системата на държавното устройство демонстрираше на всяка крачка своите недостатъци. Що се отнася до полицията, то само в Стокхолм през последните две години останаха неразкрити, поради безсилието на блюстителите на реда, 220 хиляди правонарушения. Разкриваше се само едно от всеки четири по-сериозни престъпления, а колко други изобщо не ставаха известни на полицията?
Едно беше съвършено ясно. За много неща полицията си беше виновна сама. След централизацията през 1965 година, когато управлението на всички полицейски органи беше поверено на едни ръце, веднага стана ясно, че тези ръце не са най-подходящите.
Много изследователи и социолози отдавна се питаха от какви съображения се ръководи в действията си Централното полицейско управление. Естествено, този въпрос оставаше без отговор. Ръководейки се от правилото „по този въпрос никому нито дума“, началникът на ЦПУ по принцип не отговаряше на никакви въпроси. За сметка на това той умираше да произнася речи, които най-често не представляваха интерес даже от гледна точка на риториката.
Не много отдавна някой от полицейските чинове измисли простия, но напълно сигурен способ да се представя статистиката за престъпността по този начин, че тя, макар и да си оставаше формално вярна, заблуждаваше хората. Всичко започна с това, че по върховете решиха да направят полицията по-монолитна и по-боеспособна, като я снабдят изобщо с техника и с оръжие в частност. За да се получат средства за тази цел, трябваше да се преувеличат опасностите, които заплашваха сътрудниците. Тук думите не можеха да помогнат, затова и започна шмекерията със статистиката.
В това отношение много навреме дойдоха политическите манифестации през втората половина на шестдесетте години. Демонстрантите манифестираха за мир, а ги разгонваха със сила. Бяха въоръжени с лозунги и с вяра в правдата си — срещу тях употребяваха сълзотворен газ, водомети и гумени палки. Почти всяка манифестация завършваше със сбиване. Тези, които се опитваха да се съпротивляват, пребиваха и арестуваха. След това ги привличаха под отговорност за „нападение на представители на властта“ или за „буйна съпротива“ и независимо от това, дали историята завършваше със съд или не, всичките тези случаи се включваха в статистиката.
Така хитроумните тактици получиха своето. Полицията беше въоръжена до зъби. За дела, с които преди се справяше един човек, въоръжен само с молив и здрав разум, сега се изпращаше препълнен автобус полицаи, с автомати и непробиваеми жилетки.
Наистина в крайна сметка всичко излезе не така, както беше замислено. Насилието ражда не само антипатия и ненавист, то сее тревога и страх. Стигна се дотам, че хората наистина започнаха да се страхуват един от друг. Стокхолм се превърна в град на десетки хиляди наплашени граждани, а наплашените хора са опасни.
От шестстотин полицаи, които без особени причини напуснаха службата, мнозина я оставиха в действителност от страх. Макар че, както вече се каза, ги бяха въоръжили до зъби и повечето време седяха в патрулните коли. Естествено, има и други причини: някой изобщо не се чувствал добре в Стокхолм, на друг не му било по сърце да носи службата така, както го заставяли. С една дума, налице беше явен провал на новия курс, чийто източници се губеха някъде в мрака. В този мрак някои забелязваха даже кафяви оттенъци.
Когато забраниха на политическата полиция да подслушва частните телефонни разговори, отново на помощ дойдоха теоретиците от ЦПУ. Те наговориха толкова ужаси, че успяха да убедят риксдага да приеме закон, който разрешава подслушването на телефонни разговори за борба против търговията с наркотици. След което споменатата търговия разцъфтя още повече, но затова пък антикомунистите можеха спокойно да продължават подслушването.
„Да, не е много приятно да си полицай“ — казваше си често Ленарт Колберг.
Какво да правиш, когато твоята организация се разлага жива? Когато чуваш как зад стената шумолят фашистките плъхове? Целият му съзнателен живот е отдаден на полицейската организация…