— Никога. Не отричам, казва, че Малмстрьом и Мурен са ми стари приятели и, ах, колко жалко, че са тръгнали по лош път. Миналия път даже попита не може ли да помогне с нещо на земляците си. Като чу това, Малм едва не се вцепени от яд.
— А Улсон?
— Булдозера само изръмжа. Хитър ход, казва.
— На какво разчита той?
— Нали сам чу — чака следващата операция. Смята, че Рус е замислил голяма работа за Малмстрьом и Мурен. Изглежда, приятелите са решили да загребат с голямата лъжица, за да могат след това да се изметат в чужбина и да живеят като рентиери.
— И непременно ще оберат някоя банка?
— Булдозера се занимава само с банки, нищо друго не го интересува — каза Гюнвалд Ларсон. — Може би така му е заповядано.
— А свидетелят?
— Този, при който ходи Ейнар?
— Да, да.
— Тази сутрин беше тук, разглежда фотографии. Не разпозна никого.
— А по отношение на колата сигурен ли е?
— Твърдо.
Гюнвалд Ларсон замълча, теглейки пръстите на ръцете си така, че те пукаха в ставите, след което добави:
— Нещо с тази кола не е така, както трябва да бъде.
XI.
Денят обещаваше да бъде горещ и Мартин Бек извади от гардероба най-лекия си костюм, небесносин.
Часовникът показваше едва осем, но той се беше събудил отдавна, преди няколко часа. Вечерта неочаквано беше заспал рано, спа учудващо спокойно, без сънища. Първият му работен ден след дългото прекъсване не беше толкова напрегнат, но все пак го беше изморил.
Мартин Бек отвори хладилника, погледна плика с мляко, маслото, самотната бутилка бира и реши, че довечера на връщане в къщи трябва да се отбие в магазина. Ще купи бира и айран. А може би трябва да престане да пие сутрин айран, втръсна му се. В такъв случай ще се наложи да измисли нещо друго за закуска, лекарят каза, че е необходимо да възстанови поне тези килограми, които беше загубил след изписването му от болницата.
Иззвъня телефонът в спалнята. Мартин Бек затвори хладилника, отиде до апарата и вдигна слушалката. Обаждаше се сестра Биргит от дома за старци.
— На фру Бек й стана по-зле — съобщи тя. — От сутринта има висока температура, тридесет и девет и шест. Реших да ви го съобщя.
— Но, разбира се, благодаря. Идвам — отговори Мартин Бек.
Майка му навършваше осемдесет и две години и вече трета година се намираше в клиничното отделение на дома за старци. Болестта се развиваше бавно, отначало се появиха леки пристъпи на виене на свят, но след това припадъците зачестиха. Всичко завърши с парализа и от края на април тя изобщо не ставаше от леглото. Поради принудителната си почивка Мартин Бек често посещаваше майка си, макар че му беше мъчно да я вижда как угасва бавно, колко е самотна в стаята си, откъсната от целия свят.
Мартин Бек знаеше, че в дома за старци обслужващият персонал не е достатъчен. Знаеше също, че хората там са чудесни, усърдни, че се грижат за старците, независимо от мизерните заплати. Той дълго се чудеше как да направи живота на майка си по-лек, но не можеше да измисли нищо подходящо. А след това разбра: най-важното е да я посещава по-често, на много от възрастните хора им беше много по-тежко — при тях не идваше никой и те трябваше да дочакат края си в приюта заедно с останалите самотници като тях.
Вярно, думата „приют“ излезе от употреба, както и названието „дом за старци“ — сега казваха „дом за пенсионери“ и даже „хотел за пенсионери“, прикривайки факта, че мнозинството от старците попадаха тук съвсем не по своя воля, а според присъдата на така нареченото „процъфтяващо общество“, което ги беше изписало в разход.
Да, сурова присъда очаква тези, които достигнат твърде преклонна възраст. Мястото на износеното колело е на боклука…
Мартин Бек се облече и извика по телефона такси.
Домът за старци беше обграден с голям парк — високи дървета, сенчести пътечки, храсти, ливади, тераси. Преди да се разболее, майката на Мартин Бек обичаше да се разхожда из парка под ръка със сина си…
Мартин Бек отвори тихо вратата. Майка му лежеше в леглото, загледана в тавана. Изтънените й пръсти мачкаха одеялото. Той се приближи до кревата. Майка му отклони бавно погледа си към него.
— Дойде, толкова далеч… — едва чуто прошепна тя.
— Как се чувстваш, мамо? — попита Мартин Бек.
Тя го гледа дълго с блесналите си от температурата очи, премига един-два пъти — бавно, с усилие, сякаш клепачите й бяха станали много тежки.
— Студено ми е — чу най-сетне той. Мартин Бек се огледа. В нозете й лежеше одеяло; покри с него майка си.
— Благодаря, мили — прошепна тя.