— Разбира се — кимна Булдозера. Той погледна замислено Рус, после се наведе напред и постави дланите си върху бюрото:
— И тъй, вие твърдите, че от половин година не сте виждали Малмстрьом и Мурен и те не са ви са се обаждали?
— Да, твърдя — каза Вернер Рус, — И ще повторя още веднъж, че не мога да отговарям за постъпките им. Вярно, ние се знаем още от ученическата скамейка, това никога не съм го отричал. Също, че сме се срещали и по-късно, признавам го. Но това съвсем не означава, че сме неразлъчни приятели и те ме посвещават във всичките си работи и намерения. Много съм огорчен, че са тръгнали по лош път, но аз нямам абсолютно никакво отношение към престъпната дейност, в която ги обвиняват. Аз вече ви казах, че бих ви помогнал с удоволствие да се върнат на правия път. Но ние не сме се виждали много отдавна.
— Надявам се, разбирате, че тези думи могат да ви навредят, ако се изясни, че вие все пак сте се срещали със споменатите лица — върху вас също може да падне подозрение.
— Не, не разбирам.
Булдозера се усмихна.
— Добре, това няма значение… — Той плесна с длани по бюрото и стана. — Ще ме извините, но трябва да изясня нещо. Ще трябва да прекъснем за няколко минути беседата си, после ще продължим.
Булдозера се отправи към вратата. На прага се обърна внезапно и погледна внимателно към Вернер Рус.
Лицето на иконома беше доста озадачено. Булдозера потри тържествуващо ръце и заситни по коридора.
Веднага след като вратата се затвори, Вернер Рус стана, отиде бавно до прозореца и се спря, разглеждайки улицата през пролуките на щорите. Постоя така, като си подсвиркваше нещо, след това хвърли поглед на „ролекса“ си, сбърчи вежди, отправи се бързо към бюрото и седна в креслото на Булдозера. Придърпа телефона към себе си, вдигна слушалката, съедини се с града и завъртя шайбата. Докато чакаше да му се обадят, той издърпваше едно подир друго чекмеджетата и проучваше съдържанието им. Най-сетне заговори.
— Здравей, мила, това съм аз. Виж какво, може ли да се срещнем малко по-късно? Трябва да побъбря малко с един селяндур, някъде около два часа.
Той извади от чекмеджето писалка с надпис „Държавно имущество“ и я повъртя в свободната си ръка.
— Разбира се, след това ще идем някъде и ще похапнем. Гладен съм като дявол.
Повъртя писалката пред очите си, хвърли я в чекмеджето и го затвори.
— Не, не от бар, тук е нещо като хотел, но манджата е отвратителна, тъй ще потърпя, докато се срещнем. Удобно ли ти е в седем? Добре, в седем ще дойда да те взема. Довиждане.
Той постави слушалката на вилката, изправи се, пъхна ръце в джобовете и се заразхожда из кабинета, като продължаваше да си подсвирква.
Булдозера намери Гюнвалд Ларсон.
— При мен е Рус — съобщи той.
— И къде е бил в петък? В Куала Лумпур или в Сингапур?
— В Лисабон — тържествуващо отвърна Булдозера. — Само каква работа си е намерил — идеална е за гангстер. На такова разкошно алиби всеки ще завиди.
— А какво казва той?
— Нищо. Прави се на пълна тапа. Няма понятие от банкови обири. Сто години не е виждал Малмстрьом и Мурен. Хлъзгав като змиорка, хитър като муха, джафка като куче.
— С една дума, подвижна зверилница — заключи Гюнвалд Ларсон. — Какво мислиш да правиш с него?
Булдозера Улсон седна в креслото срещу Ларсон.
— Мисля да го пусна. Ще наредя да го следят. Имаш ли някой човек, когото Рос не познава?
— А докъде ще го следи? Ако е до Хонолулу, сам ще се заема.
— Остави, аз ти говоря сериозно.
Гюнвалд Ларсон въздъхна.
— Хубаво, ще измислим някого. Кога ще започне?
— Веднага — отвърна Булдозера. — Сега ще отида в стаята си и ще го освободя. До четвъртък той е свободен, за това време ще ни отведе при Малмстрьом и Мурен, само трябва да се следи внимателно.
— Четвъртък… В такъв случай един човек няма да стигне, ще трябва още един, за смяна…
— Искам хората да са първо качество — подчерта Булдозера. — Ако усети, че го следят, всичко ще пропадне.
— Дай ми четвърт час — отговори Гюнвалд Ларсон. — Щом ти позвъня, значи всичко е готово.
Когато след двадесет минути Вернер Рус спря такси на Кунгсхолмсгатан, през предното стъкло на едно сиво волво го наблюдаваше следователят Рюне Ек.
Рюне Ек, пълен петдесетгодишен мъж, имаше сиви коси, очила и язва на стомаха, заради която неотдавна лекарят му беше предписал най-строга диета. Ето защо той прекара без особена радост четири часа в кафене „Оперно“, докато Вернер Рус и неговата червенокоса приятелка, седнали на една масичка на терасата, ядоха и пиха до насита.