Някой блъсна възрастната дама, тя се озърна изплашено и попита:
— Не виждам добре без очила, какво — зелената ли светна?
— Да, да — потвърди приветливо Мауритсон. — Разрешете да ви помогна да пресечете.
От опит знаеше, че учтивостта понякога се възнаграждава.
— Много благодаря — каза дамата. — Сега никой не се интересува от нас старците. Което си е вярно — вярно е…
— Аз не бързам за никъде — рече Мауритсон, и като хвана внимателно дамата под ръка, поведе я през улицата.
Но още преди да стигнат отсрещния тротоар, някой отново блъсна дамата така силно, че тя едва не падна, но Мауритсон навреме я задържа. В този миг се раздаде вик:
— Полиция! Полиция!
Възрастната дама се огледа объркано. Като се обърна, той видя, че регулировчицата го сочи с пръст.
— Дръжте крадеца! — крещеше тя.
Мауритсон се намръщи, но продължи да се държи с достойнство.
— Какво става? — попита възрастната дама.
Дотичаха полицаите.
— Какво става тук? — властно рече единият.
— Какво става тук? — не толкова властно повтори другият.
— Крадец! — викаше регулировчицата, сочейки към Мауритсон. — Искаше да задигне чантата на тази жена!
Мауритсон я погледна втренчено и си каза: „Що не млъкнеш ма, курво проклета!“
Но на глас рече:
— Извинете, това е някаква грешка.
Но регулировчицата, двадесет и петгодишна блондинка, не преставаше:
— С очите си видях!
— Какво? — вълнуваше се възрастната дама. — Къде е крадецът?
— Какво става тук? — един през друг повтаряха полицаите.
Мауритсон запазваше пълно спокойствие.
— Това е явно недоразумение — повтори той.
— Този господин ми помогна да пресека улицата — обясни дамата.
— Ама че помощ! — кипеше блондинката.
— Той така дръпна чантата, че ба… че тази дама едва не се струполи.
— Вие грешите — обясни Мауритсон, — В действителност дамата я блъсна случайно друг човек. А аз само я хванах да не падне и да не се удари.
— Добре, само не дрънкай — отвърна регулировчицата.
Блюстителите на реда се спогледаха въпросително един друг. Суровият явно беше по-опитен и по-енергичен. Като помисли, той си спомни магическата формула:
— Моля ви, да ме последвате. — И добави: — Тримата. Заподозреният, свидетелката и ищцата.
Възрастната дама се слиса; регулировчицата веднага се укроти.
Мауритсон изобразяваше самата кротост.
— Това е явно недоразумение — повтаряше той. — Впрочем, няма нищо удивително — малко ли подозрителни личности бродят по улиците. С удоволствие ще дойда с вас.
— Как така? — уплаши се дамата. — Къде отиваме?
— В участъка — отговори суровият полицай.
— В участъка?
— Да, в полицейския участък.
Процесията се понесе напред, предизвиквайки живия интерес на минувачите.
— Възможно е и да съм сбъркала — започна да се колебае блондинката.
Тя беше свикнала да записва номера на коли и имена на хора, а ето че сега сама ще попадне в протокол…
— Няма нищо страшно — утеши я Мауритсон. — На такива оживени места човек трябва да има остро око.
Участъкът се помещаваше в сградата на гарата.
Започна продължителна процедура. Най-напред записаха имената, фамилиите и адресите на свидетелката и на мнимата жертва.
— Не, аз наистина съм сбъркала — нервничеше свидетелката. — Трябва да вървя, аз съм на пост.
— Ние сме длъжни да изясним всичко докрай — неумолимо отвърна суровият. — Проверете джобовете му, Кенет.
Полицаят извади от джобовете на Мауритсон купчина абсолютно невинни неща. В същото време разпитът продължаваше:
— Вашето име, фамилия?
— Арне Ленарт Холм — каза Мауритсон.
— Адрес?
— Викергатан, шест.
— Името и фамилията са верни — потвърди Кенет. — Ето му шофьорската книжка.
Първият полицай се обърна към възрастната дама:
— Какви ценности имахте в себе си?
— Шест крони и тридесет и пет ере в портмонето. Билет за влак и пенсионното удостоверение.
— Налице ли е всичко?
— Да.
Полицаят затвори тефтерчето си, погледна важно към задържания и каза:
— Така, въпросът е ясен. Вие двете можете да си вървите. Холм да остане.
Мауритсон настани по джобовете имуществото си.
Пазарската торба стоеше на пода около вратата, от нея стърчаха една дълга краставица и шест стръка ревен.
— Какво има в торбата? — попита полицаят.