— Продукти.
— Продукти? Кенет, виж, ако обичаш.
Полицаят заизважда продуктите на пейката. Мауритсон наблюдаваше невъзмутимо действията му.
— Точно така — мърмореше Кенет, — в торбата има продукти, както заяви Холм — ето хляб… масло… сирене… ревен… кафе — да, всичко е точно така, както заяви в показанията си Холм.
— Ясно — заключи суровият. — Въпросът е изчерпан. Сложи продуктите обратно, Кенет.
Той се позамисли, след това се обърна към Мауритсон.
— Вижте какво, господин Холм. Станало е недоразумение. Но вие сам разбирате, че службата им е такава. Съжалявам, че са ви заподозрели. Надявам се, че няма да ни се сърдите.
— Какво говорите — отвърна Мауритсон. — Вие изпълнявате дълга си.
— Всичко хубаво, господин Холм.
— Всичко хубаво, всичко хубаво.
Вратата се отвори и влезе още един полицай, облечен в сивосин комбинезон. С едната си ръка водеше на каишка куче, а в другата държеше бутилка лимонада.
— Ама че жега — въздъхна той, хвърляйки фуражката.
— Лягай, Джек. — Отвори бутилката и я поднесе към устата си. Обърна се към кучето и повтори сърдито. — Лягай, Джек!
Песът се подчини, но веднага стана отново и продължи да души торбата на Мауритсон.
Мауритсон се упъти към вратата.
— Всичко хубаво, господин Холм — каза Кенет.
— Всичко хубаво, всичко хубаво — отвърна Мауритсон.
Кучето вече беше завряло главата си в торбата.
Мауритсон отвори вратата с лявата си ръка, а дясната протегна към торбата.
Песът изръмжа.
— Почакайте — каза полицаят в комбинезона.
Колегите му го погледнаха въпросително. Мауритсон отблъсна кучето и вдигна торбата си от пода.
— Не мърдай — извика полицаят и остави бутилката на пейката.
— Извинете?.. — озадачено попита Мауритсон.
— Това куче е обучено да открива наркотици — рече полицаят, като посегна към кобура си.
ХVII.
Началникът на отдела за борба с наркоманията Хенрик Якобсон заемаше тази длъжност от почти десет години и десет години вече не знаеше какво е почивка. Друг на негово място отдавна би получил стомашна язва или разстройство на моторните центрове. Но организмът на Хенрик Якобсон издържаше всичко, пък и сега вече нищо не беше в състояние да го удиви.
В момента той съзерцаваше невъзмутимо разрязаното сирене, натрошения хляб, пликчетата с хашиш, капсулите с амфетамин и сътрудника, който мачкаше ревена.
Отпреде му седеше Мауритсон, външно спокоен, а в действителност не на себе си. Двойното подсигуряване подведе и то как — по най-невероятен, идиотски начин. Просто да не повярваш. Преди два месеца стана една грешка. Но два пъти един след друг. Все едно, че е улучил тринадесет числа на тотото.
Той вече беше казал всичко, което трябваше да се каже в подобни случаи. Че тази злополучна торба му е била дадена от някакъв непознат човек на Централната гара, който го е помолил да я предаде на друг неизвестен човек на Мариаторгет; естествено той веднага подушил нещо нередно, но не могъл да устои на съблазънта, когато му предложили сто крони.
Якобсон го изслуша мълчаливо, без да го прекъсва, естествено той не му повярва. Най-сетне каза:
— Слушай, Холм, мога само да ти повторя това, което вече ти казах: ние ще те задържим. Заповедта ще бъде подписана утре сутринта. Можеш да се възползуваш от телефона при условие, че това няма да навреди на следствието.
— Нима работата е толкова сериозна? — смирено се осведоми Мауритсон.
— Мисля, че е сериозна. Освен това не се знае какво ще намерим при домашния обиск.
Мауритсон знаеше отлично какво ще намерят в едностайния апартамент на Вимергатан — вехти мебели и стари дрехи. Там нямаше от какво да се страхува. От неизбежния въпрос — за какви ключалки са останалите му ключове Мауритсон също не се безпокоеше, тъй като нямаше намерение да му отговаря. Така че другата квартира на Армфелтсгатан нямаше да бъде осквернена нито от двуноги, нито от четириноги копои.
— Нима ще трябва да плащам глоба? — попита той смирено.
— Съвсем не, старче — отговори Якобсон. — С глоба няма да се отървеш, тук ми мирише на затвор. Да, Холм, здравата си хлътнал. Впрочем, не искаш ли кафе?
— Благодаря, предпочитам чай, ако не ви затруднявам.
Мауритсон съобразяваше трескаво. Което си е истина, истина е — хлътнал е, и то много повече, отколкото си мисли Якобсон. Нали му взеха отпечатъци на пръстите, а това означава, че електронната машина с две прещраквания ще извади картонче, на което не пише Арне Ленарт Холм, а нещо съвсем друго. И тогава ще започнат едни въпроси…