Двамата изпиха чая и кафето и изядоха половин франзела; в това време сътрудникът разрязваше съсредоточено със скалпел краставицата.
— Тук няма нищо — заключи той.
Якобсон кимна флегматично:
— Ясно.
След това погледна към Мауритсон и добави:
— На теб ти стига и това, което намерихме.
В душата на Мауритсон зрееше решение. Той е в нокдаун, но не и в нокаут. Трябва да стане — да стане преди да прозвучи фаталното „аут“, а то ще прозвучи, щом пред Якобсон легне справката от картотеката.
Поизпъчи се и заговори със съвсем друг глас:
— Добре, ще си призная. Няма повече да извъртам.
— Безкрайно съм благодарен — невъзмутимо каза Якобсон.
— Фамилията ми не е Холм.
— Така ли?
— В документите ми пише Холм, но това не е истинското ми име.
— А как те величаят?
— Филип Трезор Мауритсон.
— Да не би да се срамуваш от истинското си име?
— Откровено казано, преди няколко години попаднах зад решетката. А като поседиш там, сам разбираш, ти излиза име.
— Разбирам.
— Някой непременно ще подуши и докато се обърнеш, фараоните ще почнат да се ровят… извинявай, исках да кажа полицаите.
— Няма нищо, аз не съм обидчив — каза Якобсон.
Мауритсон погледна тревожно часовника на стената.
— Освен това ме вкараха за нищо — продължи той. — Търговия с крадени вещи, незаконно носене на оръжие — изобщо дреболии. Освен това имаше и една кражба с взлом, но оттогава минаха десет години.
— И през всичките тези години си кротувал? Или си работил по-прецизно?
Мауритсон се усмихна криво, но не му отговориха със същото.
— Накъде биеш? — осведоми се Якобсон.
— Не искам да ида в затвора.
— Късно е, трябваше по-рано да мислиш за това. Пък и какво толкова. Нито си първият, нито ще бъдеш последният. Не минава и ден да не влезе някой вътре. Ще си починеш два-три месеца — лошо ли е?
Но Мауритсон знаеше, че работата няма да свърши с краткосрочен отпуск. Той си знаеше, че ако го арестуват, полицията ще се разрови сериозно и тогава могат да изплуват неприятни за него неща. А пък той разполага в чужди банки с прилична сума… Тъй че главното сега е да се измъкне оттук. И веднага да напусне града. Най-добре ще е да замине зад граница, а там всичко ще се уреди.
С една дума — време за шикалкавене нямаше. И Мауритсон попита:
— Кой се занимава с банковите обири?
— Булдо.. . — изпусна се Якобсон.
— Булдозера Улсон — живо довърши Мауритсон.
— Прокурорът Улсон — поправи го Якобсон. — Ще плямпаш ли?
— Бих могъл да го осведомя за нещичко.
— Кажи го на мен.
— Става дума за секретни сведения — отговори. Мауритсон. — Нима е трудно да му позвъните?
Якобсон се замисли. Той помнеше много добре думите на началника на ЦПУ и неговите помощници, които казваха, че банковите обири са по-важни от всичко останало. Само едно престъпление се считаше за по-страшно — да се хвърлят яйца по посланика на Съединените щати.
Той придърпа телефона към себе си и набра номера на щаба на специалната група. Булдозера вдигна моментално слушалката.
— Улсон слуша.
— Обажда се Хенрих Якобсон. Ние задържахме тук, един за наркотици, но той твърди, че нещичко му е известно.
— Относно банките?
— Така изглежда.
— Идвам веднага.
Той се втурна в кабинета, изгарящ от нетърпение.
Диалогът беше кратък.
— И така, какво искате да ни разкажете, хер Мауритсон?
— Господин прокурорът интересува ли се от двамина на име Малмстрьом и Мурен?
Булдозера даже се облиза.
— Много, много се интересува! И какво именно ви е известно, хер Мауритсон?
— На мен ми е известно къде се намират Малмстрьом и Мурен.
Булдозера потри възбудено ръце. След това сякаш се досети:
— Струва ми се, че хер Мауритсон има намерение да ни постави някакви условия? Хм. Моят кабинет на Кунгсхолмсгатан устройва ли ви?
— Напълно — отвърна Мауритсон. — Но доколкото разбирам, господин прокурорът ще трябва да поговори сега с този господин.
Лицето на Якобсон не изразяваше нищо.
— Съвършено вярно — горещо потвърди Булдозера. — Нека си поприказваме, а Якобсон? Някъде на четири очи.
Якобсон кимна, покорявайки се на съдбата.
XVIII.
Якобсон беше практичен човек. Защо да нервничи напразно? Той не познаваше отблизо Булдозера Улсон, но беше слушал много за него и разбираше, че няма смисъл да се бори с него, изходът на битката беше предрешен.
Обстановката беше повече от скромна — голи стени, бюро, два стола, шкаф за папки. Даже килим нямаше.