Очите на прокурора Улсон едва не изскочиха. Той обиколи три пъти около креслото на Мауритсон.
— Разказвайте, господин Мауритсон! Всичко разказвайте! Смятайте, че вече сте свободен! Ако искате, ще ви обезпечим охрана. Само разказвайте, скъпи Мауритсон, всичко разказвайте!
Членовете на специалната група обградиха нетърпеливо доносчика.
— Добре — рече Мауритсон, — слушайте. Аз се заех да помогна малко на Малмстрьом и Мурен — правих им покупки и тъй нататък. Самите те предпочитаха да не се показват на улицата. Освен всичко останало трябваше да се отбивам в будката за цигари на Биркастан за пощата.
— На кого е будката? — живо попита Колберг.
— Ще ви кажа, но това няма да ви помогне с нищо, аз вече проверих. Будката принадлежи на една старица, а писмата се носеха от пенсионери, всеки път различни.
— По-нататък! — нямаше търпение Булдозера. — Какви писма? Колко са?
— За цялото време бяха само три — отвърна Мауритсон.
— И вие ги предадохте?
— Да, но най-напред ги отварях.
— И Мурен не забеляза нищо?
— Не. Аз умея да разпечатвам писма, знам такъв начин, че никой не може да забележи. Химия.
— И какво съдържаха тези писма?
Булдозера не го свърташе на едно място, той ровеше с крака като охранен петел по време на бой.
— В първите две нямаше нищо интересно, ставаше дума за някакви си X и Y, които трябвало да пристигнат в пункта 2 и така нататък. Съвсем късички записки, всичко кодирано. Прочета го, залепя го отново и го нося на Мурен.
— А в третото какво имаше?
— Третото дойде онзи ден. Много интересно писмо. Планът на следващата операция във всички подробности.
— И тази хартийка вие предадохте на Мурен?
— Не хартийка, а хартийки. В писмото имаше три листа. Разбира се, предадох ги на Мурен. Но преди това направих фотокопия и ги скрих на сигурно място.
— Скъпи господин Мауритсон! — на Булдозера му секна даже дъхът. — Къде е това място? Колко време ще ви е нужно, за да вземете копията?
— Вие си ги вземете сами, аз нямам голямо желание да ходя там.
— Кога?
— Щом ви кажа къде се намират.
— И къде са те?
— Спокойно, не натискайте педала — каза Мауритсон. — Стоката е натурална, няма грешка. Но най-напред трябва да получа нещо от вас.
— Какво именно?
— Най-напред бележката с подписа на Якобсон, тя е в джоба ви. Тази, същата, в която е казано, че подозрението по отношение на мен за търговия с наркотици е снето, че предварителното следствие е прекратено поради отсъствие на доказателства и така нататък…
— Ето я.
— И още една хартийка с вашия подпис, това вече ще бъде по отношение на моето съучастие в операциите на Малмстрьом и Мурен. Тъй и тъй, работата е изяснена, аз не съм забъркан в нищо — вие знаете как трябва да се напише.
Булдозера Улсон се хвърли към пишещата машина.
След по-малко от две минути удостоверенията бяха готови. Мауритсон получи двата документа, прочете ги внимателно и каза:
— Всичко е наред. Пликът с фотокопията е в „Шаратон“.
— В хотела?
— Да. Ще го получите от портиера.
— На чие име!
— На името на граф Филип фон Бранденбург — скромно отговори Мауритсон.
Членовете на специалната група се ококориха.
Най-сетне Булдозера се опомни.
— Забележително, скъпи господин Мауритсон, забележително. А сега може би вие ще поостанете в другата стая за съвсем малко време и ще изпиете чашка кафе със сандвич?
— Предпочитам чай — рече Мауритсон..
— Чай… — разсеяно произнесе Булдозера. — Ейнар, погрижи се да донесат на господин Мауритсон чай с нещо за хапване… И някой да му прави компания.
Рьон проводи Мауритсон и веднага се върна.
— Какво ще правим по-нататък? — попита Колберг.
— Ще вземем писмата — отвърна Булдозера. — Веднага. Най-просто ще бъде, ако някой от вас незабавно отиде там. Ще се представи като граф фон Бранденбург и ще поиска пощата. Може би ти, Гюнвалд.
Гюнвалд Ларсон втренчи в него порцелановите си очи.
— Аз? По-добре веднага да си подам молба за оставка.
— В такъв случай ще трябва ти да вървиш, Ейнар. Само не казвай, че нямаме право да получаваме пощата на графа.
— Добре — каза Рьон. — Филип фон Бранденбург, граф. Аз имам и визитна картичка, Мауритсон ми я даде. Той ги държи в портфейла си, в някакво потайно отделение. На благородство си играе?
Той им я показа: дребни букви с пепеляв цвят, сребърен монограм в ъгълчето…
— Чудесно, заминавай! — разпореди се Булдозера. — По-бързо!!!
Рьон излезе.
— Само си помислете — каза Колберг. — Ако аз вляза в магазина, където вече десет години пазарувам и помоля за половин литър мляко на вересия, ще ми покажат пръст. А някой си Мауритсон ще благоволи да посети най-разкошния ювелирен магазин в града, ще се представи като херцог Малабарски и веднага ще му дадат две кутийки с брилянтови пръстени и десет бисерни огърлици, за да ги разгледа у дома си.