На листчето, което му даде Рьон, освен адреса имаше и фамилия. „Наемодател: Рея Нилсен“.
Между другото, ето я и нужната му къща, След като погледна табелките с имената на наемателите, той се убеди, че и стопанката на къщата живее тук.
Мартин Бек се изкачи на третия етаж.
XXI.
Сив фургон, никакви особени белези, ако не се смятат табелките на номерата… Хората, които работеха в този фургон, бяха облечени в комбинезони с горе-долу такъв цвят като на машината и нищо във външността им не издаваше тяхното занятие: или шлосери-монтажници, или работници в една от градските служби.
Мартин Бек не завари стопанката на къщата на Тюлегатан, но затова пък тук му провървя. Двама работници в сиви комбинезони седяха около своя Фолксваген и пиеха бира, без да обръщат внимание на острата дезинфекционна миризма и на още един аромат, който никаква химия на света не може да премахне.
Задната врата на машината беше, то се знае, отворена, доколкото мъжете се мъчеха да проветряват колата при всеки удобен случай.
В този прекрасен град двамата в комбинезони изпълняваха специфична и твърде важна функция. Всекидневната им работа се състоеше да пренасят самоубийците и останалите не много почтени покойници от домашната им обстановка в друга по-подходяща.
Подобно на мнозина, на които се е паднало да изпълняват не най-приятните задължения, шофьорът на фургона и неговият помощник се отнасяха към работата си със завидно хладнокръвие и съвсем не преувеличаваха собствената си роля в механизма на така нареченото процъфтяващо общество. По въпросите на службата си те разговаряха само помежду си, тъй като отдавна се бяха убедили, че мнозинството от слушателите им възприемат тази тема твърде негативно, особено когато се съберат във весела компания или другарките им в живота се поканят една друга на чашка кафе.
Със сътрудници на полицията те общуваха всеки ден, но най-вече с обикновени детективи.
Така че вниманието на един полицейски комисар, който при това беше си направил труда да дойде лично, отчасти ги ласкаеше.
Този, който изглеждаше по-отворен, изтри устните си с ръка и каза:
— Разбира се, помня. Бергсгатан, нали?
— Точно така.
— Само името не ми говори нищо. Как казахте — Скат?
— Свярд.
— Нищо не ми говори. На нас имената не ни са нужни.
— Ясно.
— Освен това е било неделя, а неделите за нас са трудни дни.
— А полицая, когото аз назовах, не помните ли? Кенет Квастму.
— Не помня. Името за мене е пуст звук. Изобщо фараонът си стоеше и ни наблюдаваше.
— Когато вдигахте тялото?
— Да, да, когато го вдигахме Ние решихме, че той е, както се вижда, опитен.
— В какъв смисъл?
— Фараоните са два чешита. Едните повръщат, а на другите им няма нищо. Този даже не си запуши носа.
— Значи той стоя там през цялото време?
— Ами да, нали го казах. Следеше доколко добросъвестно изпълняваме задълженията си…
Другарят му се усмихна и отпи от бирата.
— Още един въпрос, последен.
— Давайте.
— Когато вдигнахте тялото, под него нищо ли нямаше?
— А какво би могло да има там?
— Да кажем, пистолет. Или револвер… За мене е важно да знам дали на пода под покойника не е имало някакво оръжие?
— Никакво. Още повече, че полицаят стоеше там и не сваляше очи от нас. Той си остана там и когато ние положихме клиента в цинковия сандък и си заминахме. Така ли беше, Арне?
— Точно така.
— Вие сте абсолютно сигурни в това?
— Сто и петдесет процента. Под този клиент нямаше нищо, освен отбрана колекция циномия мортуорум.
— Това пък какво е?
— Трупни червеи.
— Значи сте сигурни.
— Абсолютно.
— Благодаря — каза Мартин Бек.
И си тръгна. След него разговорът продължи още известно време.
— Добре го нареди — каза Арне.
— С какво?
— С това гръцко название. Защото тия баровци си мислят, че всички останали са годни само да разнасят разложени трупове.
Звънна телефонът. Арне вдигна слушалката, измърмори нещо и отново я сложи на мястото й.
— Да го вземе дяволът — каза той. — Пак обесник.
— Какво да правиш — скръбно въздъхна колегата му. — Се ла ви.
— Не обичам обесниците, честна дума. Какво се мотаеш там?
— Нищо, тръгваме.
Като че ли Мартин Бек беше изучил целия фактически материал, отнасящ се до странното самоубийство на Бергсгатан. Във всеки случай той имаше достатъчно ясна представа какво е направила полицията. Оставаше още една важна работа: да намери заключението на балистичната експертиза, ако такава изобщо е правена. Както и преди, той знаеше много малко за самия Свярд, макар и да беше взел мерки, за да събере нужните му сведения.