Карл Едвин Свярд не се числеше в углавната картотека, но това можеше само да означава, че той никога не е бил даван под съд, а малко ли престъпници се измъкваха благополучно от ръцете на правосъдието? Да не говорим за това, че законът сам по себе си беше призван да охранява съмнителните интереси на определени класи, поради което в него имаше повече „вратички“, отколкото здрав смисъл.
Ако се съди по това, че картонът на Свярд във ведомството по контрола беше чист, той не е бил алкохолик, тъй като властите следят извънредно зорко колко алкохол купуват такива хора като него. В Швеция, когато пие буржоазията, това се нарича „умерена употреба на спиртни напитки“, а простият народ веднага се зачислява в категорията на алкохолиците, имащи нужда от лечение. Естествено оставяха ги без лечение.
През целия си живот Свярд беше работил в склад; през последните години е бил в някаква експедиционна фирма. Оплаквал се е от болки в гърба — обикновено за професията му страдание — и на петдесет и шест години му е била призната инвалидност. След това, ако се съди по данните, се е пенсионирал с голяма мъка, попълвайки по този начин редиците на тези членове на обществото, за чието благополучие на рафтовете на магазините за хранителни стоки е отделено толкова място за консерви с кучешка и котешка храна.
Между другото в кухненския бюфет на Свярд беше намерена полуизядена консерва с надпис „Мяу“.
Това беше всичко, което Мартин Бек изясни в сряда. Към това можеха да се прибавят още някои незначителни факти.
Свярд беше роден в Стокхолм, родителите му бяха починали през четиридесетте години, не беше се женил никога и нямаше деца.
Не беше се обръщал за помощ и към органите за социално осигуряване. Във фирмата, където е работил, преди да излезе в пенсия, не го помнеше никой. Лекарят, подписал акта за инвалидност, откри в книжата си заключението, че пациентът не е годен за физически труд и е твърде стар, за да усвои нова професия. При това самият Свярд беше заявил на лекаря, че вече не му се работи, че не вижда в това никакъв смисъл.
Може би нямаше смисъл и да се изяснява кой и защо го е убил. На всичко това отгоре начинът на убийството беше толкова непонятен, че май най-напред трябваше да се открие убиецът, за да се попита как го е извършил…
Но всичко това беше в сряда, а в четвъртък, около час след разговора с двамата от фургона, той отново се приближи до дома на Тюлегатан.
Работният му ден беше свършил, но не му се прибираше в къщи. Той отново се изкачи на третия етаж и се спря да си поеме дъх. Прочете още веднъж надписа на овалната табелка. Върху белия емайл беше написано със зелени букви: „Рея Нилсен“.
Нямаше електрически звънец, но от тавана висеше шнур. Мартин Бек го дръпна и зачака. Камбанката звънна послушно. Но никой не се обади.
Къщата беше стара и през стъклените прозорчета на вратата Мартин Бек виждаше, че в хола свети. Значи, има някой. Като изчака малко, той отново дръпна шнура. Този път след звъна се чуха бързи стъпки и зад стъклото се очерта нечий силует.
Мартин Бек си беше изработил отдавна навика най-напред да си съставя обща представа за хората, с които го сблъскваше службата. Казано на професионален език, това означаваше да се регистрират белезите.
Жената, която му отвори вратата, изглеждаше не повече от тридесет и пет годишна, но нещо му подсказа, че в действителност е на около четиридесет. Не много висока, някъде около метър и петдесет и осем. Плътно телосложение, но не набита, а по-скоро стройна и източена.
Лицето енергично, не съвсем пропорционално; строгите сини очи го гледаха в упор, подсказвайки решителен, твърд характер. Косите светли, прави, късо подстригани. В момента — мокри и невчесани. Той долови приятния аромат на някакъв шампоан.
Жената беше облечена в бяла блузка и износени джинси, чийто цвят показваше, че те неведнъж са влизали в пералната машина. Блузката на раменете й беше влажна.
Така… Раменете сравнително широки, бедрата тесни, загорелите ръце са покрити със светъл мъх; боса. Стъпалото й беше малко, пръстите прави като на хората, които носеха свободни обувки, а понякога изобщо не обуваха обувки.
Мартин Бек се улови, че разглежда краката й със същото професионално внимание, с каквото беше привикнал да изследва следите от кръв и трупните петна, и премести погледа си на лицето й.
Очите изпитателни, веждите леко смръщени…
— Мих си косата — рече тя.
Гласът й беше леко хрипкав или от простуда, или от пушене, а може би си беше просто такъв.
Той кимна.