— Аз извиках: „Влезте!“ Два пъти извиках. Вратата не е затворена. Когато съм в къщи обикновено не я затварям. Нали човек трябва да си почине. Вие не чухте ли, че викам?
— Не. Вие ли сте Рея Нилсен?
— Да. А вие сте от полицията?
Мартин Бек не можеше да се оплаче от липса на проницателност, но сега, изглежда, беше срещнал човек, който можеше да го изпревари с няколко точки. Тя беше го квалифицирала вярно за един миг, като при това, ако се съдеше по израза на очите й, вече си беше съставила и обща представа за него. Каква именно?
Естествено това можеше лесно да се обясни, че просто е очаквала гости от полицията… Но май че не беше така.
Мартин Бек извади портфейла си с удостоверението. Тя го спря:
— Оставете, на мен ми е достатъчно, ако се представите. Но влизайте, за бога. Доколкото разбирам, вие искате да ме питате за нещо. И предпочитате да не разговаряме на стълбите. Аз също.
Мартин Бек се обърка, нещо, което с него се случваше много рядко.
Стопанката се обърна бързо и тръгна, на него му остана само да я последва.
От пръв поглед беше трудно да се ориентира в планировката на жилището, но той забеляза, че стаите са с вкус и със стара, макар и различна мебел.
Закачените с кабърчета детски рисунки свидетелстваха, че стопанката не живее сама. Освен тези рисунки по стените висяха живопис, графика, стари снимки с овални рамки, а така също изрезки от вестници и плакати, в това число два с портретите на видни комунистически дейци. Имаше много книги, и то не само по рафтовете, внушителна колекция от грамофонни плочи, стереограмофон, две стари, порядъчно износени пишещи машини, купчини вестници и съединени с кламери листове, които напомняха на полицейски донесения. Очевидно това бяха лекции; следователно стопанката учи задочно.
Минаха през детската; порядъкът в нея показваше, че обитателите й отсъстват.
Какво да се прави, лятото си е лято и децата на повече или по-малко състоятелните родители почиват на село, по-далеч от опушения град.
Тя се обърна през рамо — не много приветливо — и каза:
— Имате ли нещо против, ако поговорим в кухнята? Или това не ви устройва? — Гласът й не беше ласкав, но не беше и враждебен.
— Може.
Влязоха в кухнята.
— В такъв случай, сядайте.
Шест стола — всичките различни и всичките ярко боядисани — заобикаляха голяма кръгла маса. Мартин Бек седна на един от тях.
— Минутка — каза стопанката.
В поведението й се долавяше известна нервност, но Мартин Бек усещаше, че причината за това не е той, а просто характерът й е такъв. До кухненската печка на пода стояха червени дървени налъми. Тя напъха краката си в тях и тропайки силно, излезе от кухнята.
Чу се някакъв шум, забръмча електромотор.
— Вие още не сте се представили — донесе се гласът й.
— Бек. Мартин Бек.
— Значи, служите в полицията?
— Да.
— Къде именно?
— В криминалната полиция.
— Заплата според двадесет и пети клас?
— По двадесет и седми.
— Виж ти. Не е лошо.
— Вярно е.
— А какъв чин?
— Комисар.
Моторът продължаваше да бръмчи; познат звук… Той вече се досети с какво се занимава тя: суши косите си със сешоар.
— Рея — представи се тя. — Впрочем вие вече го знаете. Пък и на вратата е написано.
Кухнята, както в много стари къщи, беше просторна, освен масата за хранене в нея имаше газова печка, хладилник, работна масичка, двукамерна машина за миене на съдове, но въпреки това оставаше още много свободно място. На една лавица над работната масичка бяха наредени гърнета и тенджери; под нея на пирони висяха връзки пелин и чубрица, гроздове сушени гъби и три дълги сплитки чесън. Всичко това не беше чак толкова необходимо за воденето на домакинството, но издаваше приятен аромат и създаваше усещане за дом. Вярно, от пелина става добра настойка за ракия, а чубрицата не е лоша подправка за грахова супа. Гъбите също не са излишни, ако знаеш как да ги приготвиш. Виж, чесънът явно висеше за украшение, защото такова количество би стигнало за цял живот.
Разчесвайки косите си, домакинята влезе в кухнята и улови погледа му:
— Това е против хлебарките.
— Чесънът?
— Разбира се. Вие не ходите ли на кино? Там могат да се получат отговори за всичко.
Беше сменила блузката си с някаква зеленикава фланелка, която приличаше на долна рубашка.
— Полицай, значи — каза тя. — Комисар от криминалната полиция.
Гледаше го изпитателно, леко смръщена.
— Не допусках, че чиновниците от двадесет и седми клас посещават лично клиентите си.
— Това е така, обикновено те не постъпват по този начин — съгласи се той.