Тя седна, но веднага се изправи.
„Много добре, време е да пристъпим към работа“ — помисли Мартин Бек.
— Ако съм ви разбрал правилно, вие нямате добро отношение към полицията — започна той.
Очите й се плъзнаха по него.
— Точно така. Не мога да си спомня случай, когато да съм имала някаква полза от нея. И не само аз. Затова пък познавам мнозина, на които тя е причинявала само неприятности, дори страдания.
— В такъв случай ще се постарая да не обременявам излишно госпожа Нилсен.
— Рея — каза тя. — Всички ми казват Рея.
— Ако не греша, този дом е ваш?
— Мой е. Получих го в наследство преди няколко години. Но за полицията тук няма нищо интересно. Нито наркомани, нито комарджии, даже проститутки и крадци няма.
Тя замълча.
— Може би само се върши някаква незначителна подривна дейност. Бунтарски мисли. Но вие не сте от политическата полиция.
— Сигурна ли сте?
Засмя се внезапно, заразително, от цялата си душа.
— Аз не съм толкова глупава.
„Това е вярно“ — каза си Мартин Бек.
— Вие сте права — продължи той на глас. — Аз се занимавам най-вече с насилствени престъпления. Предумишлени и непредумишлени убийства.
— Което си е истина — истина е. През последните три години не е имало даже сбиване. Вярно, през зимата някой разби тавана и открадна разни боклуци. Трябваше да съобщя в полицията, застрахователните компании го изискват. От полицията не дойде никой — не им беше до това, но аз си получих застраховката. Важното е да се спази формалността. — Тя се почеса по тила. — И така, какво ти е нужно?
— Трябва да поговорим за един от наемателите.
— От моите наематели?
Тя се намръщи. В интонацията, с която произнесе думата „моите“, се прокрадна учудване и тревога.
— От бившите наематели — поясни той.
— През тази година само един си излезе.
— Свярд.
— Точно така. При мен живееше един на име Свярд. Излезе си пролетта. Какво се е случило с него?
— Умря.
— Убили са го?
— Застрелян е.
— От кого?
— Може и да е самоубийство. Но ние не сме сигурни в това.
— Слушай, а не можем ли да разговаряме малко по-човешки?
— Дадено. Какво имате предвид! Да мина и аз на „ти“?
Тя сви рамене.
— Не мога да понасям официалните разговори. Разбира се, ако е необходимо, мога да бъда много коректна. А мога и да кокетнича — да се облека, да си начервя устните, да си нарисувам очите.
Мартин Бек леко се смути.
— Искаш ли чай? — внезапно предложи тя. — Чаят е чудесно нещо.
На него много му се пиеше чай, но отвърна:
— Не, не — не искам да ви създавам грижи.
— Дребна работа — възрази тя. — Ей сега ще го направя, а и за хапване ще измисля нещо.
От думите й веднага му се отвори апетит. А тя, за да не му даде възможност да откаже, не преставаше да говори:
— Най-много десет минути. Аз непрекъснато готвя нещо. Вече навикнах. Това даже е полезно. Човек не трябва да унива. Когато на душата ми е криво, приготвям си нещо вкусничко. Ще кипна чайника, ще препека хляб, а след това вече мога да помисля.
Мартин Бек разбра, че е безполезно да отказва. Ясно беше, че тази дребничка жена не е лишена от упорство и воля, че умее да се налага.
— Благодаря — покорно рече той.
Тя вече действуваше. С шум, с трясък, но затова пък чевръсто и бързо.
Мартин Бек никога не беше виждал такава сръчност, във всеки случаи в Швеция.
За седем минути тя приготви чай и шест филийки препечен хляб с настъргано сирене и доматени резенчета. Докато се трудеше мълчаливо, Мартин Бек се мъчеше да разбере все пак на колко години е.
Като седна насреща му, тя каза:
— На тридесет и седем. Макар че изглеждам по-млада.
Мартин Бек се вцепени.
— Как се досети…
— А нима съм се досетила? — прекъсна го тя. — Яж.
Сандвичите бяха много вкусни.
— Вечно съм гладна — обясни Рея. — Ям по десет, понякога и по дванадесет пъти на ден. И не наддавам грам. А няма да е лошо да понапълнея малко. Няколко килограма повече или по-малко не променят нищо. Във всеки случай, аз не се променям. Истината е, че ако не похапна, ставам зла.
На бърза ръка тя се справи с три сандвича. Мартин Бек изяде един, помисли и си взе втори.
— Май нямаш много добро мнение за Свярд — рече той.
— Което е вярно, вярно е.
Разбираха се с половин дума. И кой знае защо намираха това за напълно естествено.
— Отличаваше ли се с нещо странно?
— Именно — потвърди Рея, — беше чудат човек, голям оригинал. Никак не можех да го разбера и бях доволна, когато се изнесе. Какво все пак е станало с него?