— Намерили са го в жилището му на осемнадесети юни. Най-малко месец и половина е лежал мъртъв, а може и два.
Тя потръпна.
— Ужас. Моля те, без подробности. Твърде впечатлителна съм, за да слушам кошмари. След това ми се присънват…
Той искаше да й каже, че може да бъде спокойна, но разбра, че от това няма нужда, още повече, че тя продължи:
— Едно мога да ти кажа със сигурност.
— Да?
— В моя дом не би могло да се случи подобно нещо.
— Защо?
— Защото аз не бих го допуснала.
Тя подпря брадата си с лявата ръка. Имате сравнително голям нос, здрави ръце, рязани нокти. Очите й гледаха строго Мартин Бек.
Внезапно тя стана и се приближи до лавицата. Порови се, намери кибрит, цигари и запуши, като дърпаше дълбоко дима.
След това загаси цигарата, изяде още един сандвич, облегна се на стола, наведе глава и положи ръце върху коленете си.
Най-сетне вдигна погледа си към Мартин Бек.
— Може би нямаше да го спася от смъртта, но във всеки случай нямаше да лежи така два месеца. Не би пролежал и два дни.
„Да, това е сигурно“ — рече си Мартин Бек.
— Наемодателите в тази страна — продължи Рея — са последни негодяи. Но какво да се прави, лошият строй поощрява експлоатацията.
Мартин Бек прехапа долната си устна. Той с никого не споделяше политическите си възгледи и изобщо избягваше разговорите на политическа тема.
— Какво, не бива ли за политика — попита тя, — Добре, няма да я засягаме. Но излезе така, че и аз се оказах в числото на наемодателите. Чиста случайност — наследство… Между другото, къщата съвсем не е лоша, но когато аз се пренесох тук, беше ужасна, някаква миша дупка. Скъпият ми родител, изглежда, не беше сменял през последните десет години нито една изгоряла крушка, нито едно счупено стъкло не е поправил. Самият той живееше на другия край на града и се грижеше само за едно: да събира наема и да изхвърля на улицата наемателите, които не си плащаха навреме. След това превърна къщата в общежитие за чужденци и всякакви други, дето няма къде да се дянат. Дереше ги тройно, нали нямаха друг избор. Такива пинтии в града са предостатъчно.
Някои отвори външната врата и влезе, но Рея не реагира.
На вратата на кухнята се появи девойка в работна престилка, с бохча в ръка.
— Здравейте — поздрави тя. — Мога ли да използувам пералната машина?
— Разбира се.
— Ингела току-що се нанесе — обясни Рея. — В същото жилище, в което живееше Свярд.
Тя се обърна към момичето с вързопа:
— Харесва ли ти квартирата!
— Много. Само тоалетната тече нещо.
— Не се тревожи. Утре ще позвъня на водопроводчика.
— Тогава всичко е наред. Само че, знаеш ли…
— Какво?
— Нямам прах за пране.
— Зад ваната има.
— Нямам и пукнат грош.
— Нищо. Вземи за половин крона, след това ще я изработиш — да речем довечера ще заключиш външната врата.
— Благодаря.
Девойката излезе. Рея запали нова цигара.
— Ето ти един ребус… Жилището е добро, ремонтирах го преди две години. Свярд плащаше за него само осемдесет крони на месец, И въпреки това се изнесе.
— Защо?
— Не знам.
— Скарахте ли се?
— Какво говориш? Аз не се карам с наемателите. И защо да се карам! Разбира се, всеки си е башка луд, Но това е даже забавно.
Мартин Бек замълча. Той си почиваше. И усещаше, че насочващи въпроси изобщо не са необходими.
— Най-странното у Свярд беше, че си постави четири ключалки. И то в такъв дом, където хората се заключват само в случай, че не желаят да ги безпокоят. А когато тръгна да се изнася, отвинти всички брави, вериги, райбери и ги взе със себе си. Беше защитен сигурно — не по-лошо от днешните момичета.
— Това в преносен смисъл ли е?
— Разбира се. Днешните момичета няма от какво да се страхуват — виж само колко средства са измислени. А как треперех аз едно време! Чакай, за какво говорехме?
Мартин Бек се разсмя. Почуди се, но фактът си оставаше факт: той се смееше.
— Говорехме за вратите на Свярд…
— О, да. А, ти май можеш да се смееш. Това не го очаквах. Мислех, че си се отучил отдавна.
— Може би днес не съм във форма.
— Аз се влюбих истински едва на шестнадесет години. Но по наше време всичко беше другояче — нямаше смисъл да се раждат бедняци.
Тя смачка цигарата и отбеляза делово:
— Много приказвам аз, ужас. Винаги е така. И това е само един от моите недостатъци. Макар че не можеш да го наречеш порок… Ти как мислиш, сериозен порок ли е, ако човек обича да си поприказва?