Той поклати отрицателно глава. Рея се почеса по тила и продължи:
— И какво, Свярд не се ли е разделил със своите ключове?
— Не.
Тя тръсна глава и събу дървените налъми. Опря пети о пода и събра големите пръсти на краката си.
— Каквото не разбирам, не го разбирам. Сигурно това беше някаква мания у него? Понякога даже започвах да се тревожа. Аз имам резервни ключове от всички врати. Всичко се случва. В къщата има много възрастни хора. Ако някой се разболее внезапно, трябва да му се помогне. Как ще влезна в жилището без ключ? Но когато човек се барикадира така, никакъв ключ не може да помогне. А Свярд беше вече на години…
В банята нещо забръмча и Рея извика:
— Да ти помогна ли, Ингела?
— Да… Ако е възможно.
Тя излезе, върна се след няколко минути и каза:
— Сега всичко е наред. Понеже стана дума за възраст: ние с теб май сме връстници?
Мартин Бек се усмихна. Той беше привикнал да не му дават петдесет години, най-много четиридесет и пет.
— Вярно, той не беше кой знае колко стар — продължи Рея, — но не беше добре със здравето. Имаше нещо сериозно и той смяташе, че не му остава да живее много. Малко преди да се изнесе, се подложи на изследване. Не знам какво са му казали. Лежа в онкологическа клиника, а това, доколкото разбирам, не е добър признак.
Мартин Бек наостри уши. Важна новина. Но в този момент отново се хлопна външната врата и някой повика високо:
— Рея?
— Тук съм, в кухнята.
Влезе мъж. Като видя Мартин Бек, той се спря, но Рея бързо му бутна с крак стол.
— Сядай.
Мъжът беше млад, двадесет и пет годишен, среден на ръст, с добро телосложение. Кръгло лице, руси коси, сиви очи, бели зъби. Беше облечен в карирана риза, кадифени панталони и със сандали. В ръката си държеше бутилка червено вино.
— Купих го по пътя.
— А аз мислех, че днес ще минем само с чай — каза Рея. — Добре. Давай чаши. Ще бъдем четирима. Ингела пере в банята.
Тя се наведе, почеса левия си крак, след това каза:
— Бутилка за четирима — няма да стигне. Но аз имам нещо в запас. Вземи една от шкафчето, от лявата страна. Тирбушонът е в горното чекмедже, вляво от раковината.
Мъжът изпълни нарежданията й. Той явно беше свикнал да се подчинява. Когато седна, Рея ги представи:
— Струва ми се, че не се познавате? Мартин… Кент.
Ръкуваха се.
Рея напълни чашите и извика:
— Ингела, като свършиш, тук те чака вино.
След това погледна въпросително младия човек в карираната риза:
— Нещо си кисел днес? Какво има? Пак ли несполука?
Кент отпи от виното и скри лице в дланите си.
— Рея, кажи ми какво да направя?
— Все още ли си без работа?
— И никаква надежда. За какво ми е тази диплома, щом като няма свободни места? Няма даже шансове за нещо сходно на моята специалност.
Той се наведе към нея, искаше да я хване за ръката, но тя недоволно се отдръпна.
— Днес ми дойде в главата отчаяна мисъл — продължи той. — Искам да знам твоето мнение.
— Хайде, излагай мисълта си.
— Да постъпя в полицейското училище. Там взимат всички, хората не им стигат. С моето образование мога със сигурност да разчитам на кариера, стига само да се науча да бия по лицето злосторниците.
— Ти какво, бързаш да биеш хората ли?
— Ти като че ли не ме познаваш. Аз мога да направя и нещо полезно… Важното е да свикна, а след това ще се опитам да изменя порядките.
— Впрочем полицията воюва най-малко със злосторниците — отбеляза Рея. — А как мислиш да храниш Стина и децата, докато се учиш?
— Мога да заема пари. Научих го вчера, когато взех формулярите за постъпване. Ето виж и кажи мнението си. Ти разбираш от всичко.
Той извади от задния си джоб няколко бланки, проспект и ги положи на масата.
— Или ти смяташ, че това е безразсъдна идея?
— Почти… При това на полицията едва ли са нужни мислещи хора, които се готвят да я преустрояват отвътре. Каква ти е анкетата? От политическа гледна точка?
— На времето аз бях в „Кларте“, нищо повече. А сега в училището приемат всички, освен явните комунисти.
Тя се замисли, отпи от виното и сви рамене.
— Какво пък, пробвай… Идеята не е кой знае каква, но в действителност може да се окаже нещо интересно.
— Мене ме безпокои…
Той се чукна с Мартин Бек.
— Какво те безпокои? — гласът на Рея издаваше недоволството й.
— Ще издържа ли, ето в какво се състои работата. Все пак това е служба.
Рея погледна лукаво към Мартин Бек. Мрачното изражение на лицето й се смени с усмивка.
— Попитай Мартин. Той ги знае тези неща.
Младият човек погледна недоверчиво към Мартин Бек.