— Ти наистина ли разбираш нещо от тая работа?
— Малко. Но мога да потвърдя, че на полицията страшно са й нужни добри хора. И в проспекта е казано правилно, че службата е многостранна, че можеш да се специализираш в различни области. Ако човек например се интересува от вертолети или мотори, или от организационни проблеми, или от коне…
Рея така удари с длан по масата, че чаши те подскочиха.
— Стига си говорил празни работи — сърдито каза тя. — Отговаряй честно.
За своя собствена изненада Мартин Бек отговори:
— Ако вие сте съгласни да общувате всеки ден с тъпаци и да ви третират разни фукльовци, кариеристи или просто идиоти, ще издържите няколко години. Важното е да нямате собствено мнение по никакъв въпрос. А след това… След това, докато се усетиш, сам ще станеш такъв.
— Да, виждам, че ти не обичаш полицията — разочаровано каза Кент. — Не ми се вярва работата да е чак толкова лоша. Изобщо мнозина съдят за полицията малко предвзето. Какво ще кажеш ти, Рея?
Тя се разсмя високо, от сърце.
— Опитай — каза тя най-сетне. — Струва ми се, че от тебе ще стане добър полицай. Още повече че кандидатите не са чак толкова много. Тъй че успехът ти е сигурен.
— Ще ми помогнеш ли да попълня бланките?
— Дай писалката.
… Дрънна камбанката, външната врата изскърца и някой заситни по коридора. В кухнята влезе възрастна жена.
— Развали се образът на телевизора ми — оплака се тя.
— Ако е виновна антената, ще помоля утре Ериксон да я види. Ако трябва, ще поправим приемника. Какво да се направи, стар е вече. През това време ще вземем друг от едни мои приятели, те имат един излишен. Също стар, наистина. Утре ще се договоря.
— Днес пекох питка, донесох ви от нея.
— Благодаря, много благодаря. Не се вълнувайте, с телевизора всичко ще бъде наред.
Рея върна бланките на Кент и погледна внимателно Мартин Бек.
— Сам виждаш, че собственикът е длъжен за всичко да се грижи. Именно длъжен, но малцина са тези, които го разбират. Повечето хитруват и мислят само как да спечелят. Според мен това е свинщина и аз се старая на всички наематели да бъде уютно и те да се разбират помежду си. Къщата я оправих, но за външен ремонт нямам пари. Не искам да повишавам наема. А ето че идва есен и не знам какво ще правя.
Мартин Бек се чувствуваше необикновено добре. Никак не му се искаше да напусне тази кухня. Освен това виното го беше отпуснало. Повече от година не беше слагал в устата си алкохол.
— Почакай — сети се тя. — Нали разговаряхме за Свярд!
— Той имаше ли в къщи някакви ценности?
— Какви ти ценности… Два стола, маса, креват, мръсен килим и малко домакински съдове — това беше цялото му имущество. Дрехите носеше на себе си. Не, тези ключалки бяха явно от лудост. Странеше от хората. С мене наистина разговаряше, но само в най-необходими случаи.
— Аз имам впечатление, че той е бил съвсем беден.
Рея се замисли дълбоко. напълни си чашата с вино, отпи глътка и отговори:
— В това не съм убедена. Невероятен скрънза, това, да. Разбира се, наема си плащаше навреме, но всеки път мърмореше. И то за някакви си осемдесет крони! Доколкото ми е известно, купуваше си само кучешка храна. Не, лъжа — за котки. Не пиеше. Нямаше никакви разходи, тъй че можеше да си позволи понякога да купи малко салам, за това пенсията му стигаше. Разбира се, много старци се хранят с кучешка храна, но те плащат големи наеми. Освен това понякога си разрешават бутилка десертно вино. Свярд нямаше даже радио. В курса по психология съм чела за хора, които са яли картофени обелки и са носели дрипи, а в дюшеците им са били зашити стотици хиляди крони.
— В дюшека на Свярд нямаше пари.
— Но той смени жилището. От негова гледна точка това не е разумна постъпка. На новото място, сигурна съм, трябвало е да плаща повече. Освен това се е охарчил и за пренасянето. Иди го разбери.
Мартин Бек допи виното си. Колкото и да му се искаше да постои още с тези хора, но беше време да си върви. Затова пък сега има над какво да поразмисли…
— Аз ще си вървя. Благодаря. Всичко хубаво.
— Тъкмо се канех да приготвя макарони с месен сос. Ще останеш ли?
— Не, трябва да вървя.
Рея тръгна да го изпрати. На минаване той погледна в детската.
— О, да — каза тя, — децата не са в къщи, на село са. Аз съм разведена.
Замълча и попита:
— Ти също, нали?
— Също.
На прощаване тя каза:
— Обаждай се пак. През деня съм заета с летните курсове, но вечер след шест съм винаги в къщи.
Изчака малко и добави лукаво:
— Ще си побъбрим за Свярд.