По-късно му казаха, че раната вече не е опасна, обаче куршумът се е настанил на лошо място. Той оцени тънкостта на намека вложен в думичката вече, но от това не му стана по-леко. Не една седмица хирурзите изучаваха рентгеновите снимки, преди да извлекат най-сетне чуждото тяло от гърдите му. Едва след това му съобщиха, че сега вече опасността е минала окончателно. Ще се оправи при условие, че води спокоен, програмиран живот. Само че по това време той вече беше престанал да им вярва.
Въпреки всичко, водеше спокоен, строго установен начин на живот. Впрочем нямаше и друг избор.
Сега го уверяваха, че се е поправил съвсем. Наистина с малко допълнение: физически.
Освен това не бивало да пуши. Той и преди не можеше да се похвали кой знае колко много с бронхите си, а сега и дробът му беше прострелян. След заздравяването около ръбчетата се забелязвали подозрителни сенки.
Добре, време е да става. Мартин Бек пресече гостната, влезе в хола и вдигна вестника от килимчето пред вратата. Докато отиваше към кухнята, хвърли поглед върху заглавията на първа страница. Хубаво време, метеоролозите обещават, че то ще се задържи. В останалото нищо радостно, както обикновено.
Днес Мартин Бек се обличаше особено грижливо. Днес, седем и половина, 3 юли 1972 година, не е обикновен ден, а особен. Днес той отново тръгва на работа.
Днес отново, както преди, той е полицай, по-точно, комисар от криминалната полиция, началник на отдел за разследване на убийствата.
Мартин Бек облече сакото си и бутна вестника в джоба, за да го прочете в метрото. Това беше още една подробност от обикновените навици, към които му предстоеше да се върне.
Крачейки по Корабната крайбрежна под ярките слънчеви лъчи, той дишаше като пиян утринния въздух. И се чувствуваше грохнал старец.
Но външно това никак не си личеше. Напротив, той изглеждаше бодър, силен, движеше се бързо и ловко. Висок загорял мъж, енергична челюст, широко чело, спокойни сивосини очи.
Мартин Бек беше четиридесет и девет годишен. До петдесетия му рожден ден оставаше още малко, но мнозина смятаха, че той изглежда по-млад.
IV.
Кабинетът в зданието на Вестбергалее свидетелстваше красноречиво, че някой друг дълго време е изпълнявал длъжността началник на отдела по убийствата.
Разбира се, кабинетът беше грижливо почистен и нечия грижлива ръка даже беше поставила на бюрото вазичка със синчец и лайка, и все пак си личеше отсъствието на педантизъм и явната склонност към мил безпорядък.
Особено в чекмеджетата на бюрото.
Нямаше съмнение че някой съвсем неотдавна беше измъкнал от тях купчина предмети, но нещичко беше останало. Например квитанции от таксита, стари билети за кино, счупени химикалки, кутийки от хапчета. Верижки от кламери, гумички, бучки захар, пликчета с нес-кафе, пачка книжни носни кърпи, три изстреляни гилзи, счупен часовник „Екзакта“…
На вратата се почука и влезе Ленарт Колберг.
— Здравей — каза той. — Добре дошъл.
— Благодаря. Твой ли е часовникът?
— Аха — мрачно потвърди Колберг. — Беше в пералната машина. Забравих да си изпразня джобовете.
Той се огледа и добави виновно:
— Честна дума, започнах да прибирам още в петък но ме откъснаха. Сам знаеш как става това…
Мартин Бек кимна. В сравнение с останалите Колберг го посещаваше най-често в болницата и в къщи, и те си разменяха новини.
— Слабееш ли?
— И още как — отговори Колберг. — Теглих се сутринта, отслабнал съм половин килограм, бях сто и четири, а сега съм сто и три и половина. А ти как се чувствуваш?
— Добре.
Колберг се намръщи, но не каза нищо. Отвори чантата си и извади розова пластмасова папка. В папката имаше нещо подобно на сводка, не много голяма, най-много тридесет страници.
— Какво е това?
— Приеми го като подарък.
— От кого?
— Да допуснем от мен. По-скоро не от мен, а от Гюнвалд Ларсон и от Рьон.
Колберг остави палката на бюрото. И добави:
— За съжаление трябва да вървя.
— Далече ли?
— В ЦПУ.
Което означаваше: в централното полицейско управление.
— Защо?
— Все заради тези проклети банкови обири.
— Но нали с тях се занимава специална група?
— Специалната група има нужда от помощ. В петък някакъв глупак пак се е надянал на куршум.
— Знам, четох.
— Началникът на ЦПУ реши незабавно да се подсили специалната група.