Но когато след двегодишно прекъсване Монита отново започна да търси място, оказа се, че положението на трудовата борса се е влошило и възможностите за избор са много по-малки. Без специално образование и връзки тя можеше да разчита, само на най-лоша работа с ниско заплащане. Наистина, след като започна отново да учи и отново пред нея се появи някаква перспектива, вече й беше по-лесно да понася убийственото еднообразие на конвейера.
Но след развода, когато остана сама и трябваше да премине на намален работен ден с по-ниска заплата, тя започна да изпитва нужда. Подаде оставка в пристъп на отчаяние, макар че не й беше ясно какво ще прави по-нататък.
Известно време Монита изкара с мизерната помощ за безработни. Непрекъснато мислеше как да свърже двата края; наемът, храната и облеклото за дъщерята поглъщаха всичко, което успяваше да получи. Престана даже да пуши, но купчината неплатени сметки продължаваше да расте.
Преди Коледа замина заедно с Мона при по-голямата си сестра в Осло. Преди пет години при автомобилна катастрофа бяха загинали родителите й, тъй че освен сестра си тя нямаше никого. Оттогава двете сестри посрещаха Коледа заедно. За да си купи билет, Монита заложи венчалните пръстени на родителите си и няколко брошки. Прекара в Осло две седмици; за това време напълня три килограма и след Нова година се върна в Стокхолм в съвсем друго настроение.
През февруари 1971 година Монита навърши двадесет и пет години.
Измина година, откакто Петер я изостави. Струваше й се, че за това време тя се е променила много повече, отколкото през годините на брака. Придоби жизнен опит и увереност в себе си. Вярно, стана по-твърда и по-цинична. И все по-често гледаше да бъде сама.
Монита се разхождаше с дъщеря си, вземаше от библиотеката много книги, които четеше, когато Мона спеше. Сега телефонът звънеше рядко, самата тя нямаше на кого да звъни и когато го изключиха за неплатената такса, тя почти не забеляза това. У дома се чувствуваше като в затвор, но постепенно заточението се превърна за нея в покой, а животът зад стените на нейната мрачна дупка й изглеждаше все по-чужд и нереален. Нощем, когато Монита бродеше безцелно из жилището, безсилна да чете повече от умора и измъчена от безсъние, й се струваше, че ще полудее.
Бъдещето на дъщеря й я тревожеше силно; често тя плачеше от мъка и безсилие. Монита искаше Мона да расте в човешки условия, обкръжена с грижи и топлина, а не в такава среда, където гонитбата за пари и социален престиж, стремежът да се издигнеш над другите превръщат хората във врагове, където думите „придобивам“ и „имам“ се съединяват със знака за равенство с думата „щастие“. Искаше й се нейното дете да изпита радостта от труда и другарството, да живее без тревоги и унижения, да живее достойно. Обаче Монита разбираше отлично, че за подобно нещо в Швеция не може да се мечтае.
Когато се върна в къщи от Осло, тя реши да се пребори с живота.
За десети път Монита се обърна към детска градина и този път изведнъж й потръгна: приеха Мона.
След това се зае да си търси работа.
И през цялото време не я напускаше една мисъл: как да се сдобие с пари? Монита беше решила на всяка цена да напусне Швеция, в душата й назряваше ненавист към това общество, което се наричаше процъфтяващо, а в действителност на огромното болшинство се предоставяше само една привилегия: да върти маховика, който привеждаше в движение целия механизъм.
Тя прекарваше през ума си различни начини да добие необходимите средства, но не виждаше подходящо решение.
Да спечели пари по честен път? Изключено. Досега това, което й оставаше, след като заплатеше данъците, й стигаше само за наем и храна.
Да спечели на тотото? Малко е вероятно. И въпреки това тя всяка неделя попълваше фишове от тотото: все пак някаква надежда.
Нямаше и откъде да чака голямо наследство.
Някои момичета — тя познаваше такива — печелеха добре от проституция. Сега не е нужно да работиш на улицата, представи се за модел и отвори ателие или постъпи в „Института за масажи“, или пък се запиши в някой луксозен „Секс клуб“. Но само мисълта за това й беше дълбоко противна.
Оставаше да открадне. Но как и къде? Добре, ще видим, но все пак за начало трябваше да се намери някаква прилична работа.
На Монита й потръгна; взеха я за келнерка в един популярен ресторант в търговския център на Стокхолм. Удобно работно време, а освен това можеше да се разчита и на прилични бакшиши.
Веднъж се случи така, че на една от масичките на Монита седна приличен човек с обикновена външност, който си поръча свински крачета с картофено пюре. Докато плащаше, той й каза някакъв комплимент, но на нея това не й направи особено впечатление. Вярно и Монита не му привлече вниманието, във всеки случай този път.