Тя не можеше да се похвали с впечатлителна външност, в това беше се убедила отдавна: хората рядко я познаваха при повторна среща. Тъмни коси; сиво-сини очи, равни зъби, правилни черти на лицето. Среден ръст (метър и шестдесет и пет), нормално телосложение (тегло — шестдесет килограма).
Някои мъже я намираха за красива, но това бяха само тези, на които се беше предоставил случай да я разгледат както трябва.
Когато Мауритсон седна за трети път на нейна масичка, тя го позна и се досети, че ще си поръча пръжки със задушени картофи — този ден менюто беше съставено от селска кухня. Миналия път той яде банички.
Мауритсон си поръча пръжки и мляко и когато тя му донесе поръчката, каза:
— Вие май сте новичка?
Монита кимна. Тя беше свикнала да се чувствува безлична, а келнерската й престилка не й прибавяше своеобразие.
Когато му донесе сметката, той не се поскъпи в бакшиша и забеляза:
— Надявам се, че и вие, както и аз, ще свикнете тук. В този ресторант хранят вкусно, така че пазете си фигурата.
На прощаване й намигна приветливо. Монита забеляза, че акуратният мъничък човек, който винаги ядеше селски гозби и пиеше само мляко, преднамерено избира някоя от нейните масички. Ще застане на вратата, ще погледне къде обслужва тя и ще седне там. Това не й беше съвсем понятно, но я ласкаеше малко.
Монита се смяташе за лоша келнерка, тя не умееше да се сдържа, когато нетърпелив клиент започваше да нервничи, на грубостта отвръщаше с грубост. Но работеше бързо и ловко и с тези, които според нея заслужаваха това, се държеше приветливо, но без фамилиарничене и кокетство.
Мауритсон разменяше винаги с нея приятелски реплики и тя започна да го приема като стар познат. На нея й се нравеше неговата малко старомодна учтивост, макар че тя не се покриваше с възгледите му, които той понякога излагаше в твърде енергични изрази.
През един априлски ден — изтичаше третият месец, откакто Монита работеше в ресторанта — Мауритсон я повика при себе си. Тя се приближи, кимна към чинията с грахова супа и попита:
— Не е ли вкусно?
— Както винаги, превъзходно. Но сега ми дойде нещо наум. Аз седя тука всеки ден, ям, колкото ми душа иска, а вие сте все на крака, все работите. И ето какво си помислих — мога ли да ви поканя някога? Вечер, разбира се, когато сте свободна. Да речем, утре?
Монита не се колеба дълго. Тя отдавна вече имаше мнение за него: честен човек, трудолюбив, въздържател, вярно малко особняк, но напълно безобиден и симпатичен. При това неговата покана за нея не беше изненада.
— Е, добре — каза Монита, — утре може.
След като в петък отидоха заедно на ресторант с Мауритсон, тя промени своето мнение за него само по две точки: първо, той не беше трезвеник, и второ, май не беше чак толкова от тези, които обичат да се трудят. Впрочем от това той не й стана по-малко симпатичен. Нещо повече, с него й беше много интересно.
През тази пролет те ходиха още няколко пъти на ресторант, при което Монита меко, но категорично отклоняваше опитите на Мауритсон да я заведе вечерта у тях на чашка вино или пък да го покани на гости при нея.
В началото на лятото той изчезна някъде, а през юли самата тя замина за две седмици в отпуск при сестра си в Норвегия.
Още първия ден, когато се върна от отпуск, го видя на неговата масичка. Срещнаха се вечерта. Този път тя отиде с него на Армфелтсгатан и за първи път остана да спи там. Той се оказа твърде приятен любовник.
Двете страни бяха доволни от отношенията си. Мауритсон не се натрапваше и те се срещаха само тогава, когато тя искаше — един-два пъти в седмицата. Той се отнасяше към нея грижливо, тактично и на двамата им беше добре, когато са заедно.
От своя страна и тя се държеше деликатно. Например Мауритсон избягваше да говори за това, с какво се занимава и откъде взима пари. И макар че този въпрос занимаваше Монита, тя не даваше простор на любопитството си. Самата тя не искаше той да се вмъква в живота й, особено пазеше Мона от това, ето защо не се бъркаше в работите му. Не го ревнуваше, той също — може би усещаше, че тя няма никой друг, а може би не придаваше и значение на това. Не разпитваше и за миналото.
Есента те все по-рядко излизаха някъде, повече седяха в квартирата му — ще си приготвят нещо вкусно, ще пийнат малко и рано ще си легнат.
От време навреме Мауритсон заминаваше по-работа, но къде и защо — не казваше. Монита не беше толкова глупава и бързо разбра, че той се занимава с нещо противозаконно, но тъй като Мауритсон й беше симпатичен, тя смяташе, че в дълбочината на душата си той е порядъчен човек, тъй да се каже, благороден мошеник. Даже и да краде, то краде само от богатите. Нали във всеки случай не търгува с бели робини и не продава наркотици на децата.