Тя постави цигарите и кибрита на широката облегалка на креслото, отиде в съседната стая и пусна грамофона. Намери „Четирите годишни времена“; под звуците на „Пролетта“ отиде в кухнята за пепелник, седна в креслото, сви нозе и постави пепелника в облегалката.
Монита мислеше за Мауритсон и за това колко бедна е тяхната връзка. Познават се вече година, а взаимоотношенията им не бяха се обогатили с нищо, не бяха се изпълнили със съдържание, дори точно обратното. Не можеше даже да си спомни за какво си приказваха, когато се срещнат. Седнала в любимото му кресло и загледана в лавицата с подредените просташки дреболии, тя си казваше, че той е нищожество, нула. Защо, божичко, защо не беше го изоставила и не беше си намерила един истински мъж?..
Монита запуши, изпусна струйка дим към тавана и реши, че достатъчно е мислила за този галфон, само дето си развали окончателно настроението.
Тя се намести по-удобно в креслото, махайки бавно с ръка в такт на музиката, стараейки се да не мисли за нищо. По средата на ларгото ръката й закачи пепелника, той падна на пода и се счупи на парчета.
— Ай, дявол да те вземе — изтръгна се от нея.
Стана, отиде в кухнята, отвори вратичката под умивалника и посегна с ръка за метлата, която стоеше обикновено от дясната страна на кофата за боклук. Метлата я нямаше на мястото й; Монита застана на колене и погледна в шкафчето. Метлата беше на пода и когато се протегна да я вземе, видя зад кофата чанта. Стара, изтъркана кафява чанта. Изглежда, Мауритсон я беше оставил тук, готвейки се да я отнесе долу в боклукчийския сандък, тъй като чантата беше голяма, за да се спусне през шахтата.
Но в този момент тя забеляза, че чантата е увита в здраво въже, което беше завързано с няколко възела.
Монита измъкна чантата и я постави на пода. Тежичка…
Надделя любопитството и тя започна да развързва внимателно възлите, като се стараеше да запомни тяхната последователност. След това размота въжето и отвори чантата.
Камъни, облицовъчни плочки; съвсем наскоро беше ги виждала някъде.
Монита се намръщи озадачено и хвърли угарката в умивалника, без да откъсва очи от чантата.
Защо му е било нужно на Мауритсон да пълни с камъни старата чанта, да я обвива с въже и да я сложи под умивалника?
Кожата е истинска — някога сигурно е била великолепна вещ… И порядъчно скъпа. Погледна от вътрешната й страна — нямаше името на собственика й. Стой, а това какво е: и четирите долни ъгли са изрязани или с остър нож, или с бръснач. При това съвсем наскоро, срезовете са съвсем пресни.
Досети се. Ама, разбира се, той е замислил да хвърли чантата в морето! И да не е в морето, поне в залива. Но защо?
Монита се наведе и започна да вади плочите от чантата. Докато ги нареждаше върху пода, тя си спомни къде ги беше виждала. Долу във входа, около вратата, която водеше към двора. Изглежда, имаха намерение да павират двора: именно оттам ги беше взел и той.
Ненадейно пръстите й докоснаха някакъв друг предмет. Той беше гладък, студен и твърд. Монита го извади от чантата, И замря, а в ума й постепенно придобиваше ясни очертания мисълта, която отдавна тревожеше подсъзнанието й.
Какво, може би точно това е и решението. Може би този блестящ метален предмет е онази гаранция за свободата, за която тя толкова мечтаеше.
Дължина около двадесет сантиметра, широко дуло, тежка дръжка. Върху сивосинкавата повърхност над предпазителя беше гравирана марката: „Лама“.
Претегли го на ръка. Солиден.
Монита отиде в антрето и пъхна пистолета в чантата си. След това се върна в кухнята, постави камъните обратно в чантата, свърза я с въжето и постави там, където я беше намерила.
Взе метлата, измете хола, изнесе парчетата в антрето и ги хвърли в шахтата за боклук. После изключи грамофона, постави плочата на мястото й, отиде в кухнята, взе угарката от умивалника, хвърли я в тоалета и пусна водата. Облече палтото си, пристегна чантата, преметна я през рамо и мина още веднъж по стаите да види дали всичко е така, както е било преди идването й. Опипа джоба си да види дали ключът й е там, хлопна вратата подире си и се затича надолу по стълбата.
Ще си иде в къщи, а там вече ще обмисли всичко, както трябва…
XXV.
В петък, седми юли, Гюнвалд Ларсон се събуди много рано. Вярно, не със слънцето, това щеше да бъде вече прекалено — според календара на този ден слънцето в Стокхолм изгряваше в три без единадесет минути.